– ... горе! Трябва да... – думите звучаха така, сякаш се носеха под водата. Ако не бяха кичурите шокиращо виолетова коса, стърчащи изпод ски маската, вероятно въобще нямаше да успея да разпозная Вида. Тъмната ù риза и панталоните бяха разкъсани, а самата тя като че ли се придвижваше с някакво накуцване. Но най-важното беше, че е жива, че е тук и общо взето... цяла. Долових гласа ù през заглушеното звънтене в ушите ми.
– Боже, колко си бавна! – крещеше ми тя. – Да вървим!
Вида се запъти надолу по стълбите, но аз хванах яката на жилетката ù от кевлар и я дръпнах обратно.
– Отиваме навън. Ще покриваме входа оттам. Работи ли ти още слушалката?
– Ама те все още се бият там долу! – извика тя. – Можем да сме им от полза. Той ни каза да не напускаме поста си...!
– Тогава го приеми като заповед от мен!
Наложи ù се да го стори, защото така действаше схемата. Именно това тя мразеше най-много в мен и във всичко останало – факта, че аз имах решаващия глас, че аз преценявах как да постъпим.
Тя се изплю в краката ми, но усетих, че ме следва нагоре по стълбите, ругаейки съвсем тихичко. През главата ми мина мисълта, че би могла много лесно да извади ножа си и да разсече гръбначния ми стълб.
Войникът, на когото налетях навън, очевидно не ме очакваше. Повдигнах ръка, протягайки се за нейната, за да ù наредя да си тръгне, но звукът от изстрела от пистолета на Вида, който дойде иззад рамото ми, ме обърна назад и настрани от войника по-бързо, отколкото кървавият плисък от врата ù.
– Стига с тези глупости! – каза Вида, повдигайки пистолета, който все още някак бе прикачен към мен, и го притисна в дланта ми. – Върви!
Пръстите ми обгърнаха познатата форма. Това бе типичното бойно оръжие – черен Зиг Зауер Р229 DАК, – което дори след месеци на учене как да стрелям с него, как да го чистя и сглобявам все още усещах като твърде голямо в ръцете си.
Нахлухме в нощта. Пак се опитах да хвана Вида, за да я забавя, преди отново да се озове в положение без изход, но тя успя рязко да ми се изплъзне. Затичахме се по тясната алея.
Стигнах до ъгъла тъкмо навреме, за да видя трима леко обгорели и кървящи войници, които издърпваха две фигури с качулки от нещо, което приличаше на голяма улична шахта. Тази точка за достъп определено не беше в папката за Операцията, която ни бе раздадена.
Затворник 27? Не можех да съм сигурна. Затворниците, които вкарваха в микробуса, бяха мъже – почти едни и същи на височина, – но все пак имаше шанс. А той щеше да влезе в него и да изчезне завинаги.
Вида притисна ръка към ухото си. Устните ù побеляха.
– Роб каза, че ни иска обратно вътре. Имал нужда от подкрепления.
Тя вече почти се бе обърнала, когато отново я хванах. За пръв път, откакто се познавахме, бях малко по-бърза от нея.
– Нашата цел е Затворник 27 – прошепнах, стараейки се така да се изразя, че да се свържа с нейното чувство за лоялност и дълг към организацията, граничещо с глупост. – И си мисля, че това е той. Албан ни прати тук именно за него и ако той сега се измъкне, цялата Операция отива на кино.
– Той... – запротестира Вида, но после спря, каквато и да се канеше да изрече. Стисна челюстта си и успя да ми кимне едва-едва. – Ако ни потопиш, моят задник няма да потъне с твоя. Да си знаеш.
– Всичко ще е моя грешка – съгласих се аз. – Няма да има нищо срещу теб в досието ти.
Никакви недостатъци в девственото ù оперативно досие, никакви белези върху доверието, което Албан и Кейт имаха в нея. И в двата случая ситуацията за нея бе печеливша – или щеше да се окичи със „славата“ от успешната операция, или щеше да гледа как ме наказват и унижават.
Задържах поглед върху сцената пред нас. Имаше трима войници. Можех да се справя с тях с оръжие, но за да бъда наистина полезна, се налагаше да се доближа до тях, за да ги докосна. Това бе единствената обезсърчаваща граница на способностите ми, която все още не бях съумяла да преодолея, независимо от това колко практика ми налагаха от Лигата.
Невидимите пръсти, които живееха в черепа ми, потропваха нетърпеливо като че отвратени от това, че не мога да тръгнат, когато си пожелаят.
Взирах се в най-близкия войник, като се опитвах да си представя как дългите змиевидни пръсти се напрягат да го достигнат, разтягайки се през плочките, за да докопат неохранявания му ум. Кланси можеше да прави това, помислих си. Той нямаше нужда да докосне някого, за да добие контрол над ума му.
Преглътнах вика си на безсилие. Трябваше ни нещо друго. Нещо, което да отвлече вниманието им и да...