Да. Това бе Оливия. Но в същото време не беше.
Винаги зачервените ù бузи, поруменели от тичането, което току-що е завършила, или от заповедите, които е изкрещяла, така дълбоко се бяха вдлъбнали, че очите ù бяха като на бухал. Златистият тен, който целуваше кожата ù, бе избелял до мъждукаща пепел. А когато се обърна, за да ме погледне, като че ли ужасяваща мълния премина от сърцето ми до стомашната ми кухина. Почти цялата дясна страна на лицето ù бе набръчкана от розов белег, който подръпваше края на окото ù и преминаваше през челюстта ù. Изглеждаше така, сякаш е била премазана от диво животно или пък зашлевена с шепа пламъци.
– Оливия! – ахнах аз. – Боже мой!
Как... Не, знаех, че тя бе избягала, тъй като Лиъм ни бе казал. Когато огньовете и СОП дойдоха в „Ийст Ривър“, няколко от децата от охраната бяха имали късмета да изчезнат своевременно. Оливия бе сред тях, а Лиъм беше единственият, който се бе върнал, за да ни търси.
– Божичко! – каза Дунди и автоматично направи крачка към нея. – Ти...
– Четиримата бяха с мен, когато избягахме от вана на заобиколилите ни агенти – каза Оливия, без да обръща внимание на вдигнатата ръка на Дунди в нейна посока. С края на периферното си зрение мернах как момчето със зеления шинел се избутва от вратата, минава през тълпата и спира край Нокс. – Разделиха ни по време на бягството в гората.
Онази Оливия, която бях познавала, бе така изпълнена с огън, че щеше да разруши целия склад и да го превърне в димяща купчина пепел. Сега тя просто клатеше глава със смирение, което никак не ù отиваше.
– Руби беше тази, която планира бягството ни, сър.
– О, да – каза момчето със зеления шинел. Той напъха ръцете в джобовете си и се залюля на пети. – Чудех се откъде ги познавам. Няколко от децата ни избягаха в онзи ден.
Погледът на Оливия трепна и се спря върху неговия, а веждите ù се свиха или от изненада, или от объркване. Но изписаното на лицето ù със сигурност не беше благодарност.
– Вярно ли? – гласът на Нокс все още бе равен, но усетих как очите му се връщат към мен. – И вие прекарахте последните няколко месеца, като просто обикаляхте из моя прекрасен щат?
– Криехме се, събирахме провизии, търсехме Оливия – отговорих бързо, рискувайки да погледна момчето. На какво си играеше той?
– Защо не си казал за това на Майкъл, Брет? – попита Нокс. – И защо не проговори досега?
Момчето – Брет – повдигна рамене.
– Предполагам, че до момента така и не ги бях разпознал. Тогава косата ù бе по-къса – той кимна към мен, – а другият бе облечен различно.
– Те могат да ми помагат – продължи Оливия с все още вперени в земята очи. – Поне докато не се докажат и пред теб.
Нокс въздъхна отегчено и започна отново да се разхожда, а всяка негова стъпка отекваше като гръм в тишината на склада. Ходеше толкова бързо, че като че ли подскачаше.
– Добре – каза накрая, поглеждайки нагоре. – Вземи Жълтия и Зелената. Както и Чарлз.
И просто така той излезе напълно от обхвата ми. Оказах се абсолютно безполезна да ни измъкна оттам.
– Красавицата ще остане тук да ни позабавлява – добави Нокс, приглаждайки с усмивка косата зад ухото си. Той кимна към момчетата отляво. – Свалете им якетата, вземете всичко ценно, което все още може да имат, и ги дръжте навън – там, където е мястото на боклука.
Четиринайсета глава
Страничната врата на склада ни отведе на огромен паркинг. Морето от черно бе нашарено от няколко мрачно изглеждащи палатки, готови да се срутят под напора на събралите се върху тях джобове вода. Дървени палети образуваха нещо като плаваща платформа за всяка една от тях и ги свързваха в крив кръг. Веднага забелязах защо бяха нужни – защото ги издигаха на тези няколко ценни сантиметра над навъсената вода, която бе заляла всичко.
От тлеещите остатъци от огъня се носеше дим, който се смесваше с киселата миризма на застояла вода. Скръстих ръце пред гърдите си, усещайки как най-после ме напуска и последната частица гняв и отчаяние, обзели ме, след като бях загубила якето на Лиъм. В далечния ляв край на паркинга имаше две малки сиви сгради. От едната от тях се изнизваха Майкъл и другарчетата му, които се бяха натоварили с толкова хляб и чипс, колкото можеха да носят. По пътя си обратно към склада те се натъкнаха на Брет, когото започнаха да тупат по рамото, опитвайки се да го накарат да се присъедини към тях. Той обаче ги отпрати с жест и продължи покрай сградата, от която бяха изникнали, насочвайки се към следващата до нея, над чиято врата с червен спрей бе нарисуван знак Х. Ако се съдеше по катинара, оттук нито някой излизаше, нито пък влизаше.