Оливия изчака, докато ловците се гмурнат отново в склада, преди рязко да се обърне на пети и да ме хване за раменете.
– Боже мой! – каза тя, а гласът ù трепереше неудържимо. – Не и вие! Той е...
– Какво се случи? – прошепнах аз. Дунди за секунда бе край нас, прикрепвайки едната от ръцете на Оливия върху рамото си. – Какво, по дяволите, става тук?
– Чакай, ама вие наистина ли се познавате? – извика Джуд. Дунди го издърпа рязко напред и го присъедини към групичката ни.
– След като напуснах „Ийст Ривър“... Ами аз бях... – В думите ù се криеше огромна ярост. – С няколко от другите деца открихме една кола и стигнахме чак до Тенеси.
Кимнах и я изчаках да продължи.
– Естествено, колата се развали. А СОП ни следваха през цялото време, така че реално нямахме особен избор. Разделихме се и побягнахме. Аз поех към гората и там ме хвана един от ловните отряди на Беглеца.
– Ама нали Фенси бил Беглеца? – Джуд обви ръце около тялото си в напразен опит да се затопли. Вида го удари с лакът.
– Фенси ли? – попита стреснато Оливия.
– Така нарича Кланси – казах, въздъхвайки дълбоко.
Устните ù бяха разкривени от едва доловима усмивка, набързо заменена от прилив на интензивна, тъмна болка. Ръката ù отплава нагоре към врата ù и се притисна към ключицата, все едно се стараеше да задържи нещо насила.
– Нали знаеш какво наистина се случи? – промълвих аз. – Наясно си, че той е бил отговорен?
Тя кимна.
– Първоначално не исках да повярвам, но в онази нощ, когато вие се опитахте да напуснете... Разбрах как бе успял да ни манипулира. Как ни контролираше. Системата ни за сигурност бе почти перфектна, а и ние винаги сме знаели, че Грей ще предпочете да остави Кланси на мира, отколкото да рискува да го изложи. Единственият начин, по който биха могли да ни открият, бе, ако някой им дадеше координатите или пък го провокираше, а единственият начин това да се случи беше... беше...
Тя движеше ръката си по протежение на гърлото си, пробвайки се да скрие започналото треперене.
Навремето в „Ийст Ривър“ не бях особено близка с Оливия. Повечето от контактите ни се определяха от това дали Лиъм, или Кланси са наоколо. Ако те не бяха там, почти не се забелязвахме. Тя бе близка и с двамата, макар и по различен начин. Лиъм бе човек, с когото бе лесно да се работи, човек, който я предизвикваше да мисли за това какво биха могли да направят за лагера, вместо просто да чакат времето им в гората да мине. Но Кланси... Кланси беше човекът, когото тя бе искала да пази, да впечатли.
Както за всяко друго хлапе в лагера, той бе неин спасител. Нейното всичко.
– Фенси някак си му отива – каза тя накрая, издърпвайки се от хватката ми.
Проправяхме си внимателно път между палетите, следвайки очертания от тях маршрут.
– Когато ловната им дружинка ме откри, аз тръгнах с тях по желание само защото исках да стигна до Кланси – прошепна Оливия. – Дори не се замислих колко е странно, че той толкова бързо е успял да установи нов лагер или че въобще бе успял да се измъкне. Исках само да го питам защо ни причини това. Мисля, че бях готова и да го убия.
– Напълно очаквана реакция – успокои я Дунди. – А щеше да е още по-разбираема, ако го бе направила бавно – с много огън и ледокопи.
Неясно защо, но това не се стори особено забавно на Оливия.
– Представи си изненадата ми, когато застанах срещу този селяк – продължи тя. – Първото нещо, което той ми каза, бе, че единственият начин, по който бих могла да напусна племето му, щеше да е, ако те решат да изхвърлят тялото ми в реката.
Поклатих глава, опитвайки се да прогоня нервното жужене между ушите си и да се фокусирам върху настоящето, отколкото върху онова, което щях да направя на копелето.
– Каква е неговата история?
– На Нокс ли? – Оливия се огледа, но бяхме сами. – Не мога да разбера каква е истинската. Твърди, че преди няколко години избягал от попечителството на СОП и се крил в различни части на Нашвил до наводнението. Не знам как е успял да убеди първите деца да се присъединят тук, но мога да ти кажа, че мнозинството от нас не са се включили в племето по избор.