Месеци наред лицето му бе оживявало само на компютърни екрани, а намръщеното му изражение беше завинаги пленено във файловете. Бе заключено и в паметта ми, но знаех от опит как спомените успяват да се изкривят и избледнеят с минаването на времето. Проявих абсолютен егоизъм – така ужасен и нездрав, – но докато сърцето ми отброяваше три последователни удара, единственото, за което можех да мисля, бе, че трябваше да го запазя край себе си.
Липсваше ми. Липсваше ми. Липсваше ми. Боже мой! Толкова много ми липсваше!
В палатката около нас бе толкова спокойно и тихо. Погалих с пръст края на одеялото, чийто плат бе станал на топчета. Някой го бе съблякъл по сива фланелка с къси ръкави. Голите му крака стърчаха към мен – бледи, обагрени във възможно най-бледото синьо. Усетих как дъхът ми ме напусна само с един удар. Последния път, в който го бях видяла, лицето му бе нашарено от синини и рани благодарение на неуспешен опит за бягство от „Ийст Ривър“.
Но това беше лицето, което помнех – онова, което бях зърнала първия ден в микробуса, онова, по което не можеше да скрие и една своя мисъл... Очите ми шареха безцелно от широката му изразителна вежда до ръба на здравата му и небръсната челюст. Тази плътна долна устна, която сега бе напукана от студ. Косата му бе сплъстена, по-тъмна и по-дълга – дори и за него.
Въздухът, който изпълваше гръдния му кош, излезе под формата на ужасяващо хриптящо дрънчене. Протегнах се и се опитах да спра треперенето на ръката си, докато я полагах върху гърдите му. Исках да почувствам паузите между вдишванията му, да се уверя, че плиткото движение все пак съществуваше. Докосването беше съвсем слабо, но очите му се отвориха. Небесносиньото им бе придобило някаква стъклена същност и те горяха на фона на доста изцапаното му лице. След това пак се затвориха и можех да се закълна, че ъгълчетата на устните му се изкривиха в едва доловима усмивка.
Ако сърцето можеше да бъде разбито само веднъж, то тогава не бе възможно да се случи отново, ала ето че аз бях тук и той бе тук... и всичко бе толкова по-ужасно от онова, което можех да си представя.
– Лий – казах, притискайки за пореден път ръката си към гърдите му, но сега някак по-доловимо. С другата погалих бузата му. Именно от това се притеснявах. Не, тя не беше червена от хапещия студ. Той целият гореше на пипане. – Лиъм... отвори очи.
– Ето... – измънка той, размърдвайки се под завивките си – ... готово. Можеш ли... Ключовете са.... Оставих ги. Те са...
Готово. Стегнах се, но не помръднах ръката си.
– Лий – повторих отново аз, – чуваш ли ме? Разбираш ли какво ти казвам?
Очите му се отвориха с трептене.
– Искам само да...
Палетата изпука при клякането на Дунди до мен.
– Ей, приятелче! – каза той, а дъхът му заседна в гърлото му, когато се протегна, за да сложи ръката си върху челото на Лиъм. – Ама и ти си се забъркал в една каша, идиотче такова.
Очите на Лиъм се прехвърлиха на него. Напрежението върху лицето му сякаш се разнесе и бе заменено от глупашко щастливо изражение.
– Дунденце?
– Да, да. Разкарай този тъпашки поглед от лицето си – настоя Дунди, въпреки че самият той имаше същия върху собственото си.
Веждата на Лиъм се набръчка.
– Какво...? Ама ти нали...? Вашите?
Дунди погледна към мен.
– Би ли ми помогнала да го изправя?
Всеки от нас пое по една от ръцете му и издърпахме отпуснатото му тяло, докато го вдигнем. Главата на Лиъм увисна назад и попадна в онази извивка между рамото и врата ми. Пръстите ми докосваха леко очертанията на ребрата му, усещайки костите му. Той бе толкова слаб. Притисках пръсти към прешлените на гръбначния му стълб и влагах цялото си старание в това да не се разрева.
Дунди долепи ухо към раменете на Лиъм.
– Поеми дълбоко въздух и го издишай.
Дясната ръка на Лиъм изпляска по лицето на приятеля му в опит да го погали малко тромаво, но с толкова обич.
– И аз те обичам...
– Дишай – повтори Дунди. – Дълго и дълбоко.
Не бе нито дълго, нито дълбоко, но видях как белият му дъх излиза.
Дунди седна назад, оправи очилата си и ми направи знак да му помогна да го върнем в легнало положение. Стори ми се, че го чух да измънква: „Сега?“, но Дунди ме избута да не му преча, когато хвана китката му и започна да му мери пулса.
– От колко време е така? – попита Дунди.
За пръв път съумях да отделя поглед от лицето на Лиъм. Оливия се въртеше зад нас. Лицето ù бе на петна от белезите и смразяващия студ. Джуд стоеше като замръзнал на входа, устата му бе отворена, а погледът му изразяваше всеобхватен и пълен ужас.