– Хванаха го преди седмица и половина. Той вече явно си носеше този вирус, от който така и не успя да се възстанови – обясни Оливия с леко треперещ глас. – Веднага разбрах, че нещо не е наред. Питах го постоянно за вас, а той изглеждаше толкова объркан. Вирусът предизвика температура, а тя премина в... това.
– Какво му е? – попита Джуд. – Той защо се държи така?
Като че ли, за да отговори на въпроса, Лиъм изведнъж се изкриви настрани, а лицето му се сбръчка от усилието, което му костваше кашлицата. Дълбока, влажна кашлица, която го разтресе целия и го остави жаден за въздух. Държах едната си ръка на стомаха му, успокоена от бавния пулс, който все пак усещах. Боже, това лице. Очите ми отново и отново се връщаха към него.
– Мисля, че има пневмония – заключи Дунди. – Не мога да съм сигурен, но ми изглежда много вероятно. И ако трябва да гадая, смятам, че и останалите деца тук са я развили. – Той се изправи на несигурните си крака. – С какво ги лекуваш?
От момента, в който бяхме влезли в палатката, шокът и ужасът от вида на Лиъм бяха достатъчни, за да ме накарат да забравя гнева си. Но суровата действителност се сгъстяваше около мен и усещах как топлината в гърдите ми расте, събирайки се, набъбвайки, завихряйки се, докато накрая имах чувството, че следващият дъх, който ще издишам, ще е примесен с огън.
Думите на Оливия се изливаха една след друга.
– Нищо. Няма нищо. Трябва да се моля за храна. Заобиколени сме от вода, даже по-скоро се давим в нея, а те не ми дават дори и късче от прясната храна!
– Спокойно! – казах ù аз. – Недей, Лив. Убедена съм, че правиш всичко възможно. – Имаш ли нещо в колата? – Обърнах се с поглед към Дунди.
– Нищо достатъчно силно за това – отвърна той. – Като начало трябва да ги заведем на топло и сухо и да ги хидратираме.
Оливия все още клатеше глава.
– Опитвах няколко пъти, но той не е съгласен болните да се преместят в склада. Повечето от тях не са Сини, а и се влошиха просто защото отказва да им даде работа, а ако не работиш – не ти се полага храна. Не може да ги преместим в склада. Честно казано, мисля, че той се опитва да скрие тези деца от останалите.
Да, но... не можеше да ги скрие от мен. Не можеше да скрие какво бе сторил с Лиъм. Усетих как ме сграбчва чиста и непоколебима ярост. Не можех да се отърва от нея дори да исках. Изправих се на крака и се устремих като буря към вратата. В ума ми имаше само една мисъл, която извираше отново и отново и караше яда ми да се задълбочава, докато в един момент усетих, че ще експлодирам.
– Къде отиваш? – попита Джуд, заставайки на пътя ми. – Руби?
– Отивам да се погрижа за това – гласът ми бе като на друг човек. Спокоен, сигурен.
– Съвсем не! – каза Дунди. – Какво ще стане, ако някой те хване как му влияеш? Какво си мислиш, че ще направи с теб?
– Да му влияеш? Както Кланси го правеше ли? – попита Оливия. При кимането ми очите ù се разшириха. – О... Аз мислех... Чудех се защо е толкова заинтересован от теб. Защо толкова се бореше да не напускаш.
– Джуд – казах аз. – Помогни на Дунди. Трябва да измислите как да накладете тук огън, без да подпалите мястото. Нали си спомняш как се прави това?
Той кимна, а изражението му все още изразяваше нещастие.
– Трябва да сторим нещо. Налага се да го спрем, да му покажем, че така не е правилно. Моля те.
– Руби! – извика Оливия. Гласът ù бе отчетлив, всяка дума беше като издялана от камък. – Съсипи го!
Умът ми бръмчеше. Събуждаше се от дълъг, нежелан сън. Май му бе отнело доста време, нали? Свих десния си юмрук край тялото си така, сякаш всеки пръст си представяше как ще се увие около врата му. Щеше да е лесно. Трябваше само да се доближа до него.
Знаех, че Кланси щеше да постъпи по този начин. Той смяташе, че е наше право да ползваме способностите си и че не сме ги придобили случайно. „Налага се да ги употребяваме, бе казвал той, за да слагаме другите по местата им.“
Копринената нотка в гласа му се вмъкна в мен. Веднага като ехо ме побиха тръпки. Тъмните му очи изглеждаха диви, когато ми бе заявил това, горейки от убеденост. Тогава бях ужасена от него, от това, което можеше да направи... толкова лесно.
Аз също притежавах тези способности. Не знам по каква причина – каквото и научно обяснение да бе записано на сървърите на „Леда Корп“, – но имах възможността да поправя всяко зло, което Нокс бе причинил на тези деца. А и Джуд се бе обърнал към мен без колебание и с пълна вяра, като че ли да се погрижа за това, бе най-естественото нещо на света. Започвах да осъзнавам как стоят нещата.
Съсипи го! Щях да направя много повече... Щях да го унижа, да го сломя и да го оставя като празна черупка, чийто самотен спомен щеше да е лицето ми. Щях да го преследвам и в съня му. Щях да го накарам да съжалява за момента, в който бе решил да задържи Лиъм тук и да го остави да умре навън.