– Внимавай! – прошепна Джуд и мина настрани, за да ми направи път.
– Не се притеснявай за мен – казах аз. – Виж дали не можеш да намериш наоколо черното палто. Провери му джобовете, за да сме сигурни, че не е открил флашката, и вземи и нея също.
– До скоро, алигатор – каза той.
– До след час, слънчоглед – промърморих аз.
Усещах очите на Дунди върху гърба си, но не се обърнах. Не можех. Не и без страха, че ще остана за вечни времена замръзнала на точно това място, наблюдавайки как Лиъм тлее и изчезва в нищото право пред мен.
„Аз съм тук – помислих си, докато излизах навън под дъжда. – Той е тук. Всички сме тук.“
И щяхме да си тръгнем заедно. Днес.
Петнайсета глава
Момчето, пазещо вратата на склада, не беше по-голямо от мен, но определено бе по-високо и по-широкоплещесто. Преди няколко месеца това щеше да е истинска пречка.
– Стой на място! – извика, след като ме видя как притаено се промъквам към него. – Вече не ти е разрешено да влизаш, докато Нокс не позволи.
Бяха му дали пистолет, но от захвата му можех да заключа, че или не знаеше как да го ползва, или не му се щеше да го прави. Протегнах се и допрях пръсти към повдигнатата му ръка. Спрях спомените още преди да започнат да изскачат на повърхността. Гневът изостряше способностите ми. Правеше ги по-ефективни.
– Сядай долу и не мърдай! – отсякох аз и бутнах вратата да се отвори.
Нашият боен инструктор ни бе казал веднъж, че когато се опитваш да разрешиш спор без насилие, „най-непродуктивната“ емоция, на която можеш да се предадеш, е гневът. Никой не може да постигне разбирателство с човек, който е толкова разярен, че не вижда нещата правилно. Аз обаче си мислех, че ще е доста продуктивно и ще помогне да успея да получа каквото искам. Оставих вятъра да притвори и затръшне вратата зад мен.
Стоях в тъмното и мигах, за да приспособя очите си към светлината. Усетих някакво движение встрани – едно здраво, едро рамо изникна пред мен и блокира пътя ми, закривайки ми всякаква видимост. Плъзнах поглед по зеленото палто нагоре, докато не стигнах до мрачното лице на Брет.
– Не бива да си тук – прошепна той. Усетих как се опитва да натика нещо в ръцете ми и надзърнах надолу. Той си бе свалил шапката и я беше напълнил с малки пакетчета солени крекери. – Взимай това и се връщай, преди да е видял...
Тъкмо бях обвила пръстите си около китката му, когато очите върху платформата най-после ме разпознаха сред смътната тълпа.
– Брей, брей, брей... – изрече Нокс. – Я, какво ни довял вятърът!
Огледах се, изненадана да открия двойно повече деца отпреди, разположени на същото пространство. Повечето бяха близо до подиума, седяха в кръгове на земята, а пред тях бяха подредени пакети с чипсове и зърнени закуски. Облечени бяха в различни оттенъци на сиво и бяло. Ловци, завърнали се от лов? Момчетата и момичетата в далечния край на склада се бяха проснали на цимента и само по беглото ми помръдване можех да разбера, че всъщност дишат. Не виждах никаква храна или огньове край тях.
Наложих си да поема дълбоко дъх и да успокоя лицето си в лъжлива усмивка. Трябваше да действам по-бавно, да го накарам да свали защитата си, така че да стигна по-близо до него. Всеки нерв в тялото ми крещеше да се втурна, да се затичам и да го сграбча. Сърцето ми пулсираше с някакъв припев: сега, сега, сега. Но помежду ни имаше твърде много тела. Твърде много ръце, държащи оръжия.
Нокс се наведе напред в стола си.
– Нещо искаш да ми кажеш ли?
В този момент забелязах Вида с нейната шокираща електриковосиня коса, която проблесна зад рамото му. Тя се движеше внимателно, а дългите ù крайници се полюшваха с грация, докато завиваше и се промушваше покрай телата на подиума.
Погледът ù ми каза всичко, което имах нужда да знам. Ако Нокс допуснеше грешката да се облегне назад в стола си точно в този момент, мисля, че тя с удоволствие щеше да открие начин да му счупи врата.
Окей?, оформих с устни аз. Тя кимна. Очите ù се сведоха надолу към Нокс, а после се устремиха обратно към мен. Знаех точно какво ми казваше да направя.
Майкъл се изправи от едно треперещо момиче, чиито гърди бе опипвал допреди малко, и закри Вида от полезрението ми отново.
– Просто се чудех какво би те убедило да ме оставиш да излизам, за да ходя на лов? – казах аз. Вкарах премръзналите си ръце в задните джобове на панталоните си, докато вървях напред към подиума. – Да ми позволиш да изляза навън и да донеса припаси за всички?