Нокс отметна глава назад и се изсмя. Няколко от момичетата и по-малките момчета, седящи на подиума около краката му, се насилиха да се изсмеят задъхано на свой ред. Кожата ми настръхна. Звучаха като глутница кучета с прерязани гласни струни, които се опитваха да лаят.
Долових как зад мен, точно зад гърба ми, приближава тяло, но не се обърнах да видя чие е. Тези хлапета нямаше да ме сплашат толкова лесно. Майкъл можеше да ме удари, Брет можеше да ме извлече насила обратно навън, но това, което аз бях в състояние да им причиня, надхвърляше физическото съприкосновение.
– Ти? – провлачи Майкъл. – Една Зелена?
– Какъв е проблемът? – попитах аз. – Не ми казвай, че се страхуваш да не докажа, че в края на краищата вие, Сините, не сте с нищо по-особени от нас. За вас съм чувала, че сте само мускули и никакъв мозък.
Както си и мислех, той определено не бе свикнал да му говорят така. Насилникът в него бе едновременно очарован и много, много ядосан. Най-вероятно защото всички около нас изглеждаха, сякаш започваха да се чудят по каква причина наистина не можех да изляза навън, за да им донеса провизиите, от които очевидно имаха нужда.
Нокс се изправи бавно, изтръсквайки пепелта от цигарата си на земята.
„Ела тук – помислих си. – Ела тук и дай да приключваме с това.“
Някъде назад в ума ми се заформи струя, която набираше скорост. Можех да направя това. Само още стъпка и щях да му покажа защо моят вид бе оценен като Оранжев, а неговият – едва като Син.
Щях да го съсипя.
Косата на Нокс падна напред, освободена от ушите му. Когато я приглади обратно назад, забелязах, че си е направил пръстени от пришити парчета разноцветна хартия около всеки пръст. Те почти приличаха на... наистина приличаха на приумица на хлапе, на което му е скучно и решава да си изобрети нещо такова от бонбонена опаковка. Не знаех какво представляват или защо ги носеше, но това ми даде идея.
– Какво ще кажеш за една сделка? – попитах аз. – Няма работа – няма храна, нали така? Оставяш ме да се присъединя към една от ловните дружинки, за да мога да ям, и ще осигуря достатъчно храна на всички за цялата зима.
Нокс ми се подигра, врътвайки очи.
– Не лъжа – казах аз. – Нали видя какво носехме в раниците си? Това е само онова, което успяхме да вкараме в тях. Зад нас останаха още тонове неща.
Плътните бледорозови устни на Вида се отвориха и от тях изтече безшумен въпрос.
Разбира се, че лъжех. Тя го знаеше. „Хайде де“, казах си наум. Той трябваше да приеме. Усещах как настроението на децата около нас преминава в нетърпение и как вече ме гледаха с нова светлина в очите си.
– Там имаше цели стени от консерви и литри чиста вода. Даже и тоалетна хартия – добавих аз, защото, нека си го признаем, има някои неща, които желаеш, но същевременно нямаш задължително нужда от тях. – Дрехи, одеяла, каквото се сетиш. Това място ще може да се напълни с провизии.
Когато свърших да говоря, бе станало толкова тихо, че можех да чуя капките вода, просмукващи се през малък процеп в покрива наблизо.
– Така ли? И къде е тази страна на чудесата? На половината път до никъде и единствено във въображението ти ли? – Нокс отново се разхождаше из подиума и все още бе блокиран от седящите по края му деца. Ако не захапеше въдицата скоро, щеше да се наложи аз самата да скоча горе.
– Защо да ти казвам? – попитах го. – Като не искаш да ми дадеш това, за което помолих.
Ей така се развиваха връзките в наши дни. Никой не правеше нищо за другия, освен ако и той нямаше някаква изгода. Нокс определено бе видял достатъчно от света, в който живеехме, за да е проумял същото нещо.
Но това не му харесваше.
„Хайде де – помислих си ядосано. – Хайде де!“
С един скок той слезе от платформата, а аз бях избутана върху цимента сякаш от невидими ръце. Зъбите ми изтракаха едни в други и за щастие, успях да пропусна загубата на върха на езика си помежду им. Смехът на Майкъл бумтеше около мен, отеквайки в обкръжаващите ни плахи и мълчаливи фигури.
– Смяташ, че трябва да ти дам нещо ли? – изплю Нокс. – Не мислиш ли, че си имам други начини, по които да накарам теб и приятелчетата ти да проговорите?
Ръцете ми бяха притиснати към земята, а китките ми пулсираха от удара. Момчето определено имаше повече гордост, отколкото алчност – нещо, което не бях очаквала. Той дори не разбираше, че натрупването на храна и провизии под неговия контрол означаваше да се сдобие с още повече власт. Единственото, което виждаше, бе едно малко момиче, което твърдеше, че знае повече от него, което му осигуряваше решението на създаден от самия него проблем и което пораждаше нежелани въпроси в децата наоколо. Дори и да не ми вярваха, на тях им се щеше да го сторят.