– Естествено, че имаш – дочу се гласът на Вида. – Но готов ли си да рискуваш и да изчакаш идването на Националната гвардия, която ще иска да прочисти всичко?
Тя се бе настанила удобно в стола на Нокс за ужас на всяко хлапе, стоящо наблизо.
Майкъл се завъртя рязко, а от раменете му яростта се издигаше, подобно на пара.
– Нокс? Ще я оставиш ли да се държи така?
– Не ми казвай, че се страхуваш от няколко малки войничета – продължи Вида, докато разглеждаше счупените си нокти. – Затова ли се опитваш да я изкараш, че лъже? Защото се притесняваш от онова, което ще стане, ако тя е права?
– Стига де – дойде и гласът на Брет някъде отдясно. – Трябва да признаеш, че звучи твърде добре, за да е истина. Милион пъти сме били нагоре и надолу по реката, търсейки храна, ала така и не намерихме дори празен пакет от чипс.
– Значи, ти си готов да пропуснеш подобна възможност? – попитах аз. – Дори след като видя потвърждение за нея?
Макар да имаше доста груба външност, Брет бе изключително разумен, що се отнасяше до успокояването на нещата.
– Бих могъл да отида с нея, за да сме сигурни, че не иска просто да избяга. След това с удоволствие ще взема дружинката с мен и ще идем да съберем провизиите...
– О, би ли? – изплющя гласът на Майкъл. – За теб би било удоволствие? Ти за коя дружинка говориш? За моята ли? Да не мислиш, че не знам какво си замислил, тъпако? Да не смяташ, че не съм забелязал нескопосаните ти слабашки опити да ми отнемеш водачеството...?
Нокс вдигна ръка, за да ги спре, преди да започнат да се обикалят в кръг като диви котки.
– Отговорът е „не“! Нито сега, нито когато и да е.
– Трябваше да се досетя – казах аз, докато се изправях на краката си. – Та ти си оставил онези деца да умрат навън в смразяващия студ. Защо тогава да ти пука за когото и да било тук, та да му даваш нужните му храна и провизии?
Може и да натиснеш нечие копче с надеждата да получиш желан резултат, но идва един момент, в който пръстът ти се подхлъзва и успяваш да натиснеш грешното.
– Майкъл – прошепна изведнъж много тихо Нокс. Вида бе разпростряла такава магия над стаята, че се наложи да го извика два пъти, преди той да съумее да се изтръгне от нея. – Заведи тези две... момиченца навън.
– Нокс – започна Брет. – Ами провизиите...?
Юмрукът на Нокс излетя внезапно, нацелвайки другото момче под брадичката.
– Отведете ги навън! Ако толкова желаят да бъдат ловци, да го докажат по време на ритуала довечера, както се е налагало на всички други.
Вида се изправи от стола и се свлече на пода до Нокс. Дали съзнателно, или не, но очите му обходиха лицето и тялото ù, преминавайки през всеки сантиметър красива, тъмна кожа.
– Ако преминете успешно, става на вашето. Но ако ви видя лицата още веднъж, преди да изпратя някого да ви вземе, сам ще ги изгоря.
– Да си стиснем ръцете – настоях аз, борейки се да не издам напиращата на лицето ми усмивка.
Протегнах ръка, а главата ми тръпнеше от очакване как ще се почувства или какво точно ще направя, за да го сваля толкова ниско, колкото той се бе отнесъл с всички около него.
Нокс дойде към мен с лице като от стомана и стиснати челюсти. Вдигна ръка към моята и точно когато пръстите му бяха в обсега ми, изведнъж ме хвана за края на плитката ми. Беше просто със секунда по-бърз от инстинктите ми. Притисна горящия червен край на цигарата си в дланта ми и я изгаси в кожата ми, преди да ме избута.
Болката бе сурова и заслепяваща. Не извиках, дори не ахнах. Но разбрах в момента, в който той погледна към мен през рамо, че и аз самата не бях успяла да вкарам кукичката.
Заведоха ни отстрани до другия край на склада, където бяхме извън полезрението на палатките и пред врата към едно пространство като клетка, в която бяха затворени стари електрогенератори и климатици.
Вида погледна само веднъж нашето бъдещо място за пребиваване и започна да рита и да ръмжи, борейки се с двете момчета, които я държаха. Въпреки оглушителния ù писък те я вдигнаха във въздуха и я пуснаха вътре. Аз пък бях в такова състояние на сляпа болка, че бе необходимо само леко побутване от този, който държеше ръката ми, за да вляза доброволно в телената клетка.
Изчаках да заключат и да поемат обратно към сградата, преди да падна на колене. Притиснах дланта си, която бе в мехури, към локва от ледена киша и преглътнах напиращия хленч. Изгарянето бе прорязало всяка друга мисъл в главата ми.