До мен Вида се изправи и издърпа краката си, така че да може да се облегне на оградата. Тя пое дълбоко въздух и затвори очи.
– Нека се досетя – каза, след като вече се бе успокоила. – Да не си намерила Чаровния принц в Бялата палатка?
– Него и още двайсет други – отвърнах, ненавиждайки начина, по който гласът ми се разтрепери. Цялата ми ръка сякаш гореше. Опитах се да я разтърся, но имах чувството, че изгореното продължаваше да пробива пътя си надолу към следващия пласт кожа.
– Дай да видя – настоя Вида. След като не обърнах дланта си, тя го направи вместо мен. Бях изненадана да усетя, че самата тя вибрира с някаква нейна си собствена ярост. – По дяволите! Ще го убия!
Тя внимателно сложи ръката ми с дланта надолу в кишата.
– Аз съм виновна – укорих се аз. – Аз бях там. Той бе там. Трябваше просто... да използвам другата си ръка или...
– Момиче, моля те – спря ме тя. – Ако бе успяла да се съвземеш достатъчно бързо, за да предприемеш на свой ред нещо, определено нямаше да си човек.
– Какво друго бих могла да съм?
Тя вдигна рамене.
– Манекен? Безчувствена, безсърдечна кучка, която се храни от нещастието на другите и не може да плаче физически, освен ако сълзите не са от кръв?
Свих здравата си ръка в скута си.
– Такава ли е репутацията ми в Щаба?
– Наричат те Медуза – отвърна Вида. – Един грешен поглед и мозъкът ти се превръща в камък.
Доста креативно. И ми отиваше.
– Къде са другите? – попита тя.
– В Бялата палатка, която е отвън – осведомих я. Облегнах се на стоманения климатик, за да мога да наблюдавам Вида. – Те всичките са много болни. Половината от тях приличат вече на умрели.
– Толкова ли са зле? – учуди се тя. – И Стюарт ли?
– Да.
– По дяволите! – измърмори Вида. – Чудех се защо изглеждаш толкова ядосана.
– Да – потвърдих аз и усетих как гневът ми започва отново да настръхва. Почти го бях докоснала. Той бе точно там, а аз бях твърде глупава и твърде бавна, за да приключа с това. – Така е.
– Хей, споко – утеши ме тя. – Сега вече и аз съм в играта, а имам страхотен опит в свиренето на тъпаци, все едно са скапани арфи. Нуждаеш се от подкрепление и аз съм тук. Стига си се самонавивала, че си сама в това.
Погледнах нагоре с изненада.
– Но само да си знаеш – каза тя, прозвучавайки вече като истинското си аз. – Ако се окаже, че на това посвещаване трябва да се бием една срещу друга, все пак ще ти наритам задника.
Шестнайсета глава
Бяхме затворени достатъчно дълго. Малкото слънчева светлина, която бе имало, се бе просмукала в ранната зимна вечер. Достатъчно, че гладът да започне да се настанява в нас, а лекият ръмящ дъжд да се превърне в снежна вихрушка и накрая един разтревожен Джуд да напусне подслона на Бялата палатка, за да дойде да ни потърси.
Без каквото и да е електричество, което да захранва лампите на паркинга, бе почти невъзможно да видиш нещо друго освен общите очертания на предметите или нечий силует. Престанах да търся приятелски настроено лице и отдадох цялото си внимание обратно на децата, които стояха в ъгъла на склада, на няколко десетки метра от мястото, на което бяхме заключени ние. Бях толкова погълната от ужасяващия разговор, който водеха за това как Нокс ликвидирал едно диво куче, че не видях Джуд, докато той не изникна в другия край на клетката.
– Руу! – шептеше той. – Руу!
Вида се обърна стремглаво и се опита да вземе пистолета, който не беше на мястото си.
– Как успя...?
– Боже мой! Боже мой! Божичкоо! Наложи се да мина покрай цялата сграда, за да стигна тук, без да бъда забелязан.
Хвърлих поглед през рамо към „охраната“ ни, а после и към неговото блещукащо лице. Трябва да призная, че той все пак се сети да се наведе, така че аз и Вида да го закрием от полезрението на останалите деца.
– Какво стана? – Телената ограда се разтърси, когато той самият се притисна към нея. – Мислех си, че само ще поговорите с него, но вас ви нямаше толкова дълго. О, боже мой! Защо сте тук? Какво сте направили? Дунди бе...
– Джуд! – опитах се да го прекъсна. – Джуд!
– ... и аз тогава му казах „няма начин“. Руу няма да позволи да се случи нищо лошо. Но Оливия започна да разказва за всякакви ужасии, които Нокс е сторил, а пък и не намерихме флашката в него, което значи, че тя е все още в якето...
– Джуд!
Той спря насред изречението.
– Какво?
– ... трябва да отидеш и да питаш Оливия къде оставят якетата и нещата, които събират от новопостъпилите деца – казах му аз.
– Защо? – попита той. – Да се опитам да открия това на Лиъм ли?