Вида щракна с пръсти и го прекъсна. Хвърлих ù признателен поглед.
– Не, не. Нямаме време да ги преглеждаме всичките, а пък може и някое друго дете да го е взело. Ще изчакаме Лиъм да e в състояние да ни разкаже какво се е случило. От теб искам да намериш якето, което аз носех – онова коженото, помниш ли го? Разговорникът е във вътрешния ляв джоб. Само това трябва да вземеш.
Той ме гледаше и очевидно не разбираше нищо.
– Разговорникът – повторих аз. Вида, притичвайки ми се на помощ, го смушка през оградата право между двете му нетрепващи очи. – Във вътрешния ляв джоб. Ще го вземеш ли?
– Ти... Ти искаш аз...
– Да! – изсъскахме и двете с Вида.
Той се поколеба за части от секундата, а после лицето му разцъфна в най-голямата и глуповата усмивка, която бях виждала от доста време насам.
– Добре, супер! – отвърна той. – Разбира се, че мога да направя това. Но дали ще ми се наложи да разбивам ключалка? Защото аз така и не успях да отворя онази врата в Щаба, когато инструктор Биглоу се опитваше да ме научи... Чакайте! – Джуд се взря в лицето на Вида, а после и в моето и готовността в погледа му започна да намалява успоредно с усмивката му. – Ама вие защо сте в клетка?
Много бързо, с възможно най-малко прекъсвания от страна на Джуд, му разказах какво се бе случило.
– Което означава, че в момента не можеш да отидеш. Ясно ли е? – попитах го аз. – Трябва да изчакаш до довечера, когато те ще проведат ритуала.
– Какво ще е то? – попита той. – Някакъв вид битка ли?
– Няма значение – казах му аз. – Можеш да се справиш. Просто е. Ние ще привлечем по-голямата част от вниманието, така че просто ще трябва да усетиш правилния момент, в който да се измъкнеш. След това ще трябва да се свържеш с Кейт и да я накараш да помоли Нико да издири място, което да нападнем за лекарствата, от които Дунди има нужда. Кажи им, че те са ни потребни веднага и че трябва да са наблизо. Ще запомниш ли това?
– Добре – Джуд направи стъпка назад, подскачайки на петите си. Лицето му се озари отново от бърза и нервна усмивка. – Ще се погрижа за всичко.
Ръката му инстинктивно отиде на мястото, на което обичайно стоеше издутината на компаса.
– Къде е той? – попитах аз стреснато.
– Взеха го. Когато ни доведоха тук. Няма страшно. Всичко е наред. Ще го открия. Вероятно е в онази стая.
– Добре ли са другите? – поинтересувах се аз. – Лиъм?
– Ъммм... – той се поколеба, хапейки устната си. – Не е добре. Дунди не казва нищо, но мисля, че е много притеснен. Каза, че ако не намерим лекарства, има голяма опасност той и другите деца да умрат. И аз му вярвам. Руу, зле е. Наистина е много зле.
Притиснах ръка към челото си, затворих очи и се постарах да поставя под контрол надигането на жлъчен сок в гърлото ми. Той ти бе на тепсия и ти не можа да го спреш. Сега Лиъм ще умре, а ти не можеш да направиш нищо. След всичко случило се Лиъм ще умре и ти ще си отговорна за това.
– Джуд – започнах аз. Промуших ръка през един от отворите на преплетения метал, пресегнах се за ризата му и отново го приближих. Той ме водеше с няколко сантиметра, но аз пък имах няколко години над неговите и доста повече опит, когато ставаше въпрос за незабележимо промъкване и изнизване. – Знам, че можеш да се справиш. Имам ти доверие. Но ако усетиш, че ще те хванат, прекрати Операцията! Чуваш ли ме? Ще измислим друг начин.
– Ясно ми е, Руу – каза той с глас, изпълнен с обещание. – Няма да те проваля.
Той се дръпна назад с вдигнат палец, което само ми доказа, че нямаше никаква идея колко сериозно в действителност бе положението. Издишах дълбоко, докато наблюдавах как вечерта го отвличаше в облак от бяло, а вихрещите се във въздуха снежни пътеки променяха курса си, за да го последват. Той се движеше бързо, с толкова необуздана енергия, че дори сякаш вятърът обръщаше посока, за да влезе в ритъм с него.
Знаех, че може да се справи. По време на тренировките проникването бе една от първите симулации, през които ни бяха превели. А и, честно казано, ужасяващата истина бе, че въпреки че това хлапе можеше да се промъква с успеха на двойка чинели, удрящи се в земята, той също така беше и типът човек, който определено няма да забележиш, че липсва. Не и сред множество хора. Или поне не веднага.
– Пет минути макс – предрече Вида, облягайки се на оградата край мен. – Точно толкова му давам, преди да хванат мършавия му задник и да го наритат.
– Тогава по-добре да изнесем добро шоу – казах аз, затваряйки очи срещу снега – и да му дадем шанс за борба.
Те дойдоха за нас тихо. Изникнаха от нощния студ с ръце, лепкави като на духове.