По дяволите! Наистина щеше да се наложи да се бием една с друга.
Погледнах към Вида и забелязах как съдира стария чувал, махайки го от главата си и захвърляйки го в най-близкия пламтящ варел. Вените по врата ù бяха изпъкнали от яд и изглеждаше толкова близо до сълзите, колкото никога не я бях виждала. В този момент за пръв път действително усетих страх. Нуждаех се от Вида сега. Имах необходимост от острата ù интуиция и отказа ù да се предаде, дори и за секунда, в загубена битка.
– Стой с мен! – прошепнах отново. Тя сви и стисна ръце край тялото си, все едно се опитваше по този начин да се успокои.
И тогава един глас се извиси над другите.
– Здравейте, дами – извика Нокс. – Държите ли се добре?
Рингът заемаше по-голямата част от сградата на наземния етаж, но имаше достатъчно място, за да могат децата отвън – онези, които не бяха в бяло – да се сбутат навътре, ако решеха. Вместо това те стояха настрана – дори и Дунди, чиито очертания едва разпознавах през булото на горещия, трептящ въздух, който се образуваше от горящите огньове.
– Мога да го докарам тук, долу – прошепна Вида. – Ще го хвана неподготвен и ще ти го сложа в ръцете.
Поклатих глава.
– Прекалено много оръжия. – При това всичките насочени към гърбовете ни. Както и прекалено много Сини. Налагаше се да изчакаме, докато се реши да слезе. Тогава щеше да ми падне. Усетих постоянното нарастване на яростта ми и се оставих да ме изпълни, да нахлуе в кръвта ми, да изгони всяка мисъл за милост. Чувствах се като хищник, готов да изпълзи от сенките и да разкрие истинското си лице.
– Правилата тук са прости – продължи Нокс. – Избутат ли те от ринга, губиш битката. Изпаднеш ли в нокаут, отново губиш и аз получавам право да правя каквото си пожелая с теб. Не може да има прояви на милост. Единственият път извън ринга е ако стоиш на краката си или ако се хвърлиш навън и изгориш. Ясно ли е? Ох, ама как можах да забравя? Тъй като сте вие, двете, променям собствените си правила. Без способности. Вие, момичета, ще се биете с юмруци, така че не се въздържайте.
С Вида си разменихме по един кос поглед. Не можех да разбера какво си мисли тя, но идеята, която се въртеше из черепа ми, беше да се сетя за най-бързия начин, по който тя да ме победи, без да изглежда лъжливо. Ако просто откажех да се бия, това щеше да означава, че сделката се разваля, но пък, да си призная честно, не бях особено въодушевена от факта Вида буквално да ме рита върху ринг, заобиколен от огън.
– Какво стана със сделката? – извиках аз. – Провизии срещу това да се присъединя към някоя от ловните дружинки?
Нокс се наежи, когато чу думата провизии. Но по-важното беше, че децата около него се наведоха напред. Трябваше да им припомня набързо какво им отказваше Водачът им.
– Божичко! – каза той. – Доста си досадна! Спечели и може и да си помисля по въпроса.
Минах няколко крачки назад и затворих очи. Колко ли силно трябваше да ме цапардоса тя, за да ме нокаутира с един удар?
– Доведете го! – Забелязвайки нашите реакции, Нокс се изхили. – Какво? Ама вие вярно ли си мислехте, че ще се биете една срещу друга? Боже, колко забавно!
Вида се обърна обратно към мен и погледна към разрушения отвор на сградата. Аз не го сторих, но разбрах по изражението ù, че каквото и да беше онова... не бе никак добро.
Отгоре се чу шепот, заглушен набързо от съвсем нови звуци. Стон, продължителното слабо мъркане на нещо тежко, което биваше влачено по земята.
По гърба ми се стече капка пот, породена от грухтящото усилие, гърления вик и дрънченето на онова, което можеха да са единствено окови.
Умът е странно нещо, а моят беше дори още по-странен от на другите. Той бе строго избирателен спрямо онова, което щеше да запомни, и далеч по-придирчив относно това кои спомени щяха да се запазят ясни и остри като парчета стъкло. Именно те оставаха в теб и можеха да бъдат извадени отново наяве от самотен звук или миризма. Бях забравила толкова много от живота си, преди да ме вземат войниците, но да бях проклета, ако някога успеех да пропъдя дори един-единствен тъмен спомен от лагера.
Нямаше как да забравя разпределянето, теста, на който почти се провалих.
Нямаше как да забравя погледа на Сам, когато се изтрих от спомените ù.
Нямаше как да забравя блясъка на черни пушки на лятното слънце или леко падащия сняг върху електрическата ограда.