Нямаше как да забравя дългата редица с опасни деца, оковани едно за друго, и с лица, скрити зад кожени намордници.
– Какво по... Какво, по дяволите? – пророни Вида, а ръката ù се протегна, за да ме дръпне към себе си. Зад себе си.
Ето го и него. Бе блед като сутрешно небе. Носеше парцаливи остатъци от камуфлажни панталони и риза, която висеше от хлътналия му гръден кош. На пръв поглед си помислих, че трябва да е на моя възраст, но бе невъзможно да се каже със сигурност. Сега той изглеждаше съсухрен и мек, но начинът, по който панталоните му се държаха от някакво подобие на найлонова торбичка, нанизана през гайките на колана му, ме накара да си помисля, че някога е бил доста по-едър.
Нокс се бе погрижил да го издокара, увивайки го в катове от халати и вериги. През устата му бе завързана шарена кърпа, която бе стисната от жълти зъби. Единственото, което си мислех през цялото време, беше: Така ми се иска вместо устата да му бяха покрили очите.
Обрамчени с гурели и заобиколени от синини, очите му пронизваха сенките помежду ни. Бяха черни и бездънни. Той гледаше в нас. Право през нас. В нас.
Сега вече разбирах какво ми беше викала Оливия. Чувах как гласът ù отеква високо и ясно в съзнанието ми.
„Червен. Червен. Руби, Червен.“
Седемнайсета глава
Има кошмари, но пък има и кошмари.
Червеният наведе лицето си. Плътно перде от дълъг черен бретон падаше над веждите му. И все пак не успяваше да скрие очите му. Те ни наблюдаваха през цепките измежду заплетените му къдрици. Тялото му внезапно се разтресе в конвулсия, сякаш мускулите му се схващаха, и той примигна, за да преодолее спазъма. Когато очите му се отвориха отново, бяха по-широки и по-стъклени, но последва нова конвулсия, която още повече стегна тялото му и всякакъв намек за нещо човешко вече изчезна.
– Дами, мога ли да ви представя Треперко – Нокс като че ли се забавляваше с нашите смаяни изражения. – Прибрах го в Нашвил, след като бе избягал от агента на отряда, държащ го на каишка. Препъваше се на всяка крачка и изпадаше в спазми, все едно беше предозиран. Откакто започнах да го тренирам, доста се промени. – Нокс махна с ръка към едно дете, което с несъмнен ужас, изписан върху лицето му, отиде до Червения и започна да реже с нож въжетата му. – Имам чувството, че вие много добре ще се разберете помежду си – извика Нокс. – Забавлявайте се!
Не знам дали бях виждала двама тийнейджъри да тичат по-бързо от тези, след като свалиха и последната окова от крака на Треперко. Той стори крачка напред, преминавайки през стената от пламъци, подсигурена от варелите. През горящия кръг се втурна вълна, която в началото за секунда избледня, а после отново се разгоря до ослепително бяло.
– Ах, този скапаняк нещастен! – просъска Вида и се обърна да ме погледне. – Той току-що изпрати насреща ни бомбардировач.
Треперко оправдаваше името си. Главата му се килваше надясно, а после се оттласкваше наляво по начин, който изглеждаше доста болезнен. В моментите измежду движенията – тези безценни полусекунди – единствената доловима промяна бе просветването на нещо като объркване в очите му.
Нокс сложи пръсти в уста и подсвирна. А след това вече нямаше място за мислене.
Вида и аз отскочихме една от друга, когато първият огнен удар се стовари в пламтящия бидон, а оттам нацели земята между двете ни. Аз се блъснах в пода и се претърколих, опитвайки се едновременно с това да изгася тлеещите краища на десния крачол на панталона ми. Изгореното на дланта ми сякаш всеки момент щеше да се разтвори и да излее оттам собствен огнен залп.
Въздухът над главата ми се затопли. Стана още по-горещ, а накрая и смъртоносен. Ядеше кислорода и в крайна сметка ме принуди да се претърколя наново. Огънят от варела, в който се бях ударила, потече от ръба на металната кутия и започна да се устремява към мен. Той крачеше право към нас по цимента.
Червеният вдигна ръка пред себе си и щракна с пръсти. Измежду свитите му пръсти изникна пламък и той го запрати по мен като топка.
„Ставай, ставай, ставай“, крещеше умът ми. Потта по дланите ми се плъзна надолу по разбитите камъни. Изправих се на крака и потърсих Вида.
Тя тичаше, а ръцете покрай тялото ù сe свиваха и отпускаха. Щеше да атакува в центъра на Червения.
– Не! – извиках аз. Огньовете във варелите отново се извисиха и пресякоха кръга, образувайки серия от мостове. Вида изсъска от болка, когато огнен камшик се отправи към нея и я захвана около плешките на раменете ù.
За секунда наистина си помислих, че тя ще продължи атаката направо през огнените линии. Между нея и Червения бяха останали само две, но те бяха там, горящи в златисточервено, и оцветяваха кожата ù в топло, земно кафяво.