– Ви...!
Тя се приземи на хълбок и се приплъзна през последните няколко метра от разстоянието, след което се спря точно в краката на Червения. Той падна с нечовешки протестен рев, който сякаш отскочи обратно към него, изпратен от децата в бяло, наблюдаващи ни отгоре. Рискувах да погледна натам.
Повечето от варелите все още горяха, като че ли бяха петна върху цимента, в които огнените линии се бяха срутили. Успях да изгася едно, докато тичах към Вида.
Треперко се надигна от земята, избутвайки я от себе си с яростна, пулсираща омраза, запълваща пространството помежду ни. Стигнах там и я подхванах, преди изгореният ù гръб да се е забил в земята. Зрението ми изведнъж изчезна, когато главата ù се удари в челюстта ми, но се постарах да не паднем вкупом. Съумях веднага да я изправя на крака.
Само веднъж бях влизала в спаринг с инструктор Джонсън и „битката“ беше продължила всичко на всичко петнайсет секунди. Това бе в самото начало на тренировките ми, когато той трябваше да „прецени“ нивото на моите умения. Две седмици след това ходех с накуцване, а два пъти по-дълго време имах и две синини под формата на пръсти върху горната част на ръцете си.
А пред този Червен... инструктор Джонсън щеше да оклюма като маргаритка.
Треперко вече не трепереше, движенията му бяха остри, точни, обиграни – нещо в него се беше наместило. С Вида една след друга се заотдалечавахме от него, танцувайки, усуквайки се и навеждайки се, за да се отклоним от пътя на юмруците, които плаваха към лицата ни.
И само като си припомнех, че бях взела детето за мършаво.
– Хайде де, дами! – намеси се Нокс. – Ама... толкова сте скучни!
Хванах ръката на Вида, преди тя отново да се втурне към него, и я издърпах няколко крачки назад. Треперко не ни последва незабавно, вместо това си остана в своята половина на кръга, сновейки напред-назад като пантера, а военните му кубинки скърцаха върху пода.
Това бе първият момент, в който по време на битката можах да помисля. Тялото ми се тресеше от изтощение и болка. Мисли!
Този явно в последно време не беше попадал в рехабилитационен лагер. А можеше и никога да не е бил. Но тогава откъде му беше екипировката? Треперко сякаш нямаше достатъчно бистър разум, благодарение на който да ограби войник от някой пост на Националната гвардия. В действителност, като изключим кратките изблици на объркване по лицето му, у него не се открояваше абсолютно никаква разсъдливост. Което означаваше...
„Няма начин – помислих си аз. – Това е невъзможно!“
Но в този момент... кое точно бе невъзможно?
– Джамборе – едва изпъшках към Вида.
Тя мигна.
– Сериозно ли?
Вида знаеше за Проект „Джамборе“ по същия начин, по който някои деца знаят истории за духове – от шепоти и от най-тъмните сънища на собственото си въображение. Тайната армия от тренирани Червени на президента Грей бе добре известна в Лигата. От месеци се опитваха да пуснат информация за нея в медиите, но без успех. Цялото това нещо май бе твърде „абсурдно“, за да може в него да повярва Федералната коалиция, а кучетата пазачи в интернет триеха и блокираха всяка препратка към проекта още преди и думичка да е прокървила към международните вестници.
Това, с което Вида не беше наясно, бе, че оригиналната идея си бе проправила път в най-изкривената част на ума на Кланси. Той бе човекът, който я бе имплантирал в умовете на президента и съветниците му. И до момента, в който баща му най-после се бе усетил какво прави синът му, Кланси бе играл основна роля в тренировъчната програма на Червените.
Цялата ми челюст ме болеше там, където Вида ме беше нацелила, а по устната ми бе избила кръв. Изплюх я на земята и избърсах очите си с ръка, за да изчистя капещата пот. Как Кланси бе планирал да ги контролира? Червеният се държеше така, сякаш мозъкът му бе разяждан от ярост в един момент, докато в следващия вече беше прецизно обучен войник. Очевидно не бе ориентиран и не следваше нищо друго извън собствените си инстинкти. А те всичките май бяха програмирани на една-единствена настройка: убивай.
„Боже – помислих си, докато наблюдавах Треперко, а гневът прерязваше бързо и чисто страха ми. – Боже, какво правеха с тези деца...“
С години бях убедена, че управляващите лагерите и СОП отбираха опасните, за да ги унищожат. Това знание бе живяло като дявол около врата ми, а захватът му се бе затягал все повече до момента, до който вече не можех да дишам, когато помислех за него. Толкова се успокоих, когато Кланси ми спомена, че не става точно така. Но сега... Сега се чудех дали смъртта все пак нямаше да е доста по-добра сделка... Поне нямаше да са превърнати в животни. Това хлапе даже вече не владееше ума си.