– Ей, ехо! – каза Вида през стиснати зъби. – Трябва да го борим като екип.
– И каква полза ще ни донесе това?
– Той може да създава огън и да го контролира, но виж колко отнема от концентрацията му това – сподели тя. – В секундата, в която тръгнеш срещу него, той спира. Сякаш мозъкът му не успява да обработи и двете неща едновременно.
Тя бе права. Колкото и поражения да можеше да ни нанесе, той не бе по-различен от всички нас – използването на способностите му изискваше усилие и практика. Но това дете бе толкова увредено. Чувството му за реалност бе изкривено. Независимо дали това бе причинено от Кланси чрез влиянието му, или от някого, който беше ръководил този Проект „Джамборе“ и ги бе промил, но бе ясно, че Треперко е бил трениран по такъв начин, че щом видеше някого, той просто трябваше да го нападне.
– Млъквайте и се бийте! – извика Нокс.
– Разсей го! – нареди Вида. – Аз ще го довърша.
Нокс ни бе заявил само, че трябва да стоим в ринга, ала така и не бе уточнил нищо за формата, която той самият се предполагаше да следва.
Публиката горе извика притеснено, когато ритнах най-близкия варел, за да се прекатури. Димящите останки от дърво се разхвърчаха по земята, но огънят, който попадна на студения цимент, замря за секунди. Треперко спря насред крачката си и погледна изтляващите пламъци с объркване. През това време аз вече бях край следващия варел. Чух тихия вик на Вида, която отново се хвърли към Червения.
– Спри! – извика Нокс. – Ах, ти, кучко! Сега приятелката ти ще има удоволствието сама да се забавлява с Треперко...
Едно скимтене привлече вниманието ми обратно към Вида. Тя потупваше краищата на косата си, опитвайки се да угаси пламъците, които облизваха кичурите ù. След което падна на колене и задъхана, ругаеше злобно между риданията си. Аз тръгнах към тях, но огънят от варелите наоколо отново се разгоря нагоре и навън. Извиваше се в блестящи паяжини от силна топлина и светлина.
– Недей, Руби! – извика Вида.
Треперко бе обвил едната си ръка около врата ù, а другата му бе вдигната високо над главата му. Отломка от огъня се отдели от най-близкия варел и се уви около пръстите и китката му като змия. Горе по гредите крещяха, но единственият звук, който очаквахме да се появи, така и не се чу. Нокс нямаше да го спре.
„Никой няма да го спре.“ Вдигнах пръсти до устата си и се опитах да имитирам звука, който бе издал Нокс, но не можех да извадя достатъчно силно дихание от гръдния си кош. Димът жилеше очите ми и гореше гърлото ми...
„Той ще я убие. Той ще я убие. Той ще я…“ Този път просто нямаше друга възможност.
Момчето погледна нагоре и аз го сграбчих.
Отпускането стана почти несъзнателно, бе пълно и внезапно – сякаш отприщих дълбоко издишване, което не бях осъзнала, че задържам. Усетих как заплетените пръсти в ума ми започнаха да се развиват. Гняв, ужас, отчаяние – всяко освобождаваше по един лъч от силата ми, докато накрая не долових прилив на гъделичкаща топлина, разнасяща се из основата на черепа ми. Стената от огън пред мен туптеше в ритъм с неистовите потрепвания на Треперко. Чух как Нокс започна да крещи горе, но хлапето вече беше мое. Бях в главата му без въобще да го докосна.
При един нормален ум имаш чувството, че потъваш в неговите или нейните мисли. Това е доста бавно и хлъзгаво усещане, обикновено придружавано от страхотна мигрена в моя полза. Понякога пропадах бавно. Друг път – веднага. В състояние бях да кажа много за оцветяването на нечия памет, за нюанса на неговите или нейните мечти.
Но Треперко беше пречупен. Толкова съсипан.
При него не се приплъзнах, а по-скоро си прорязвах пътя – като нож, навлизащ в купчина счупено стъкло. Спомените му бяха остри, малки и изчезваха по-бързо от мигване. Видях момиче с тъмна коса на една люлка, жена, наведена над фурна, няколко плюшени зелени гущера, както и име, изписано с главни букви на един шкаф. И тогава всичко се забърза – черни ботуши, телени огради, зелената изкуствена кожа на седалка от училищен автобус. Кал, кал, кал. Голямо копаене, дрънкане на вериги, неприятното усещане от намордник, огън в тъмнината, който гореше по-силно и по-силно. Трябваше да си напомням да дишам. Горещият въздух запали белите ми дробове.
Измежду начупените образи открих и изтънченото лице на Кланси, който стоеше сам зад стъклена стена, а ръката му бе поставена на нея. Появяваше се само в тъмното – като ходещ кошмар. Кланси каза нещо и всички мисли експлодираха в бяло.