— Дай ръка, Брайън!
— У-уу, по-добре да не го пипам — дръпна се той.
Като жител на градче, в което туризмът бе основна дейност, бе посещавал десетки магазини за сувенири и стотици пъти бе чел табелките с онова малко стихче:
Представяше си ужаса на майка му, ако счупеше дръвцето — или каквото беше там — и господин Гонт, вече не така дружелюбен и весел, му кажеше, че то струва петстотин долара.
— Защо? — вдигна вежди мъжът. Те всъщност бяха една вежда, рунтава и гъста, пораснала над очите му в непрекъсната линия.
— Ами, много съм несръчен.
— Глупости! Познавам несръчните момчета още щом ги видя. Ти не си от тях — възрази господин Гонт и сложи късчето дърво на дланта му.
Брайън остана малко изненадан, като го видя в ръцете си. Дори не си спомняше да е разтварял длан.
Но едно беше сигурно — на пипане това нещо изобщо не приличаше на дърво, а по-скоро на…
— Прилича на… камък — колебливо каза той и вдигна очи към господин Гонт.
— Да, вкаменило се е.
— Вкаменило! — впечатлен, разгледа късчето дърво по-отблизо и плахо прокара пръст по повърхността му.
Беше едновременно и гладко, и грапаво, а допирът до него не бе особено приятен. — Сигурно е старо.
— Над две хиляди години — отвърна тържествено търговецът.
— Е-хаа! — възкликна Брайън и едва не изпусна късчето дърво. Ръката му инстинктивно се сви да запази предмета… и изведнъж по тялото му премина странно чувство на обърканост. Усети, че… му се завива свят? Не, не беше замаян, а сякаш се отдалечаваше. Сякаш част от него напусна тялото му и се понесе нанякъде.
Възрастният мъж го гледаше с интерес, а големите му очи изведнъж станаха колкото чаени чаши. И все пак тази замаяност не беше ужасяваща, а по-скоро забавна и със сигурност по-приятна от допира до късчето дърво.
— Затвори очи! Затвори очи, Брайън, и ми кажи какво чувстваш!
Момчето затвори очи и застана така — неподвижен, изпънал ръка, стиснал късчето дърво в юмрука си. Не видя как горната устна на господин Гонт се изпъна като кучешка над големите му, криви зъби в гримаса на удоволствие или може би на очакване. Долавяше само някакво мъгляво усещане за движение — някакво полюшване… и звук, кратък и глух: туп-туп… туп-туп… туп-туп. Познаваше този звук. Това беше…
— Лодка! — извика въодушевено, без да отваря очи. — Сякаш се возя на лодка!
— Наистина ли? — попита търговецът и гласът му прозвуча безкрайно далечен.
Усещанията се засилваха. Сега Брайън сякаш подскачаше по дълги, лениви вълни. Чуваше далечни писъци на птици и по-близо — гласове на десетки животни: мучене на крави, кукуригане на петли, басово ръмжене на тигър — по-скоро израз на досада, отколкото на раздразнение… В тази едничка секунда почти усещаше дървото под краката си (същото онова дърво, от което се бе откъснало парчето) и изведнъж осъзна, че и собствените му крака вече не са обути в маратонки, а в някакви сандали…
Но картината си отиваше. Накрая се сви до малка бляскава точка, като светлината на телевизора, когато изгасне токът, и изчезна. Отвори очи, разтреперан и възбуден.
Юмрукът му така здраво стискаше късчето дърво, че с усилие разтвори пръсти й ставите му проскърцаха като ръждясали панти.
— Май-кооо! — прошепна той.
— Страхотно е, нали? — попита весело господин Гонт и измъкна късчето дърво от ръцете му с вещината на доктор, който вади треска от плът.
После върна чудатия предмет на мястото му и затвори витрината със замах.
— Страхотно е — съгласи се Брайън и гласът му излезе от гърлото почти като въздишка.
После се наведе и се вгледа в късчето дърво. Ръката му все още малко пареше там, където го бе държал. Всичките усещания — полюшването на палубата, ударите на вълните по кърмата, допира с дървото под краката му — все още витаеха в съзнанието му, макар да знаеше, че колкото и да е жалко, те ще преминат като сън.
— Чувал ли историята за Ной и ковчега му? — попита господин Гонт.
Брайън се замисли. Беше сигурен, че това е някаква библейска история, но обикновено се отвяваше нанякъде по време на неделните проповеди и часовете по религия.
— Да не е това онази лодка, дето обиколила света за осемдесет дни?
— Нещо такова, Брайън — засмя се мъжът. — Нещо такова. Е, това късче дърво се предполага, че е част от Ноевия ковчег. Разбира се, аз не мога да твърдя със сигурност, че е от там, защото хората ще си помислят, че това е опашата лъжа. Има сигурно пет хиляди души по света, които се опитват да продадат късчета дърво, дето уж са част от Ноевия ковчег, и поне петстотин хиляди, които се мъчат да пробутат парчета от Светия кръст, но аз мога само да кажа, че това късче дърво тук е на повече от две хиляди години, защото съм го изследвал в лаборатория и мога да твърдя, че е намерено в Свещената земя, макар и не на връх Арарат, а на връх Морам.