Той измъкна една снимка от купа, като факир, който изпълнява някакъв трик, и я положи тържествено в дланите на Брайън.
Беше Санди Коуфакс.
Сниман през петдесет и шеста с екипа на „Топс“.
Имаше и автограф.
— На моя добър приятел Брайън, с най-сърдечни пожелания. Санди Коуфакс — прочете шепнешком момчето.
И повече не продума.
Просто погледна безмълвно господин Гонт и човекът се усмихна.
6
— Не съм я изфабрикувал, Брайън, нито пък съм го планирал. Просто съвпадение… Хубаво съвпадение все пак, не мислиш ли?
Все още не беше в състояние да говори. Целофанената опаковка и скъпоценното й съдържание странно тегнеха в дланта му.
— Извади я — подкани го търговецът. Гласът на момчето най-после се завърна в гърлото му и той простена като немощен старец.
— Не смея.
— Аз пък смея — отвърна господин Гонт, взе пликчето от ръцете му, отвори го с грижливо поддържан нокът, извади снимката и я пъхна в ръката му.
С върха на пръстите си Брайън усещаше грапавините по повърхността на снимката. Грапавините от писалката, с която Санди Коуфакс бе изписал името си… имената им. Подписът му бе почти като отпечатания, само дето там пишеше Санфърд Коуфакс, а тук — Санди. Освен това този тук беше съвсем истински. Бейзболистът бе държал тази снимка в ръцете си и собственоръчно бе изписал великото си име на нея.
Но на снимката имаше и друго име — това на Брайън. Някое момче със същото име бе стояло край игрището преди започването на мача и Санди Коуфакс, истинският Санди Коуфакс, млад, силен, все още неизживял славните си години, бе взел подадената му снимка и вероятно все още ухаещ на сладка розова дъвка, бе изписал името си на нея…
„И моето“ — помисли си Брайън.
И изведнъж то се върна, онова чувство, което бе изпитал, докато държеше вкамененото късче дърво. Но този път бе много по-силно.
Ухание на трева, свежа и току-що окосена.
Облак прах около „ръкавицата“ от конска кожа.
Викове и смях.
— Здравейте, господин Коуфакс, бихте ли ми дали автограф?
Продълговато лице. Кафяви очи. Тъмна коса. Той сваля набързо шапката, почесва се над челото и отново я слага.
— Естествено, малкия. — Взима снимката. — Как се казваш?
— Брайън, сър. Брайън Сегуин.
Драс, драс върху снимката и вълшебството е там завинаги.
Искаш ли да станеш бейзболист, като пораснеш, Брайън?
Въпросът е дежурен и той го задава, без дори да вдигне поглед от снимката, която държи в едрата си дясна ръка, за да може да пише с лявата, която скоро ще стане знаменита.
— Да, сър.
— Учи се тогава! — отвръща той и подава обратни снимката.
— Да, сър!
Но той вече си тръгва, затичва се по прясно окосената трева и сянката му подтичва след него.
— Брайън? Брайън!
Дълги пръсти щракнаха пред лицето му — пръстите на господин Гонт. Излезе от унеса си и видя приветливото лице на търговеца.
— Тук ли си, Брайън?
— Извинете — смутолеви момчето и поруменя. Съзнаваше, че трябва да върне снимката, да я върне и да се махне от това място, но сякаш нещо го задържаше. Господин Гонт гледаше право в очите му, право в съзнанието му и той за пореден път се почувства неспособен да извърне очи.
— Е — подхвана кротко мъжът, — да речем, Брайън, че ти си купувачът. Колко би дал за тази снимка?
Отчаянието натежа като камък в сърцето на момчето.
— Имам всичко на всичко…
— Ш-шт! — вдигна ръка господин Гонт. — Тихо! Купувачът никога не трябва да казва на продавача с колко пари разполага! Все едно да си дадеш портфейла и да изпразниш джобовете си на тезгяха! Ако не можеш да лъжеш, по-добре си мълчи! Това е основното правило на почтената търговия Брайън, момчето ми.
Очите му бяха толкова тъмни и големи, че Брайън сякаш плуваше в тях.
— Тази снимка има две цени, Брайън. Едната е в пари, другата — в услуга. Разбираш ли?
— Да — отвърна машинално.
Чувстваше се далече, далече… На хиляди километри от Касъл Рок, от „Неизживени спомени“, дори от себе си. Единствената реалност в тази далечна пустош бяха очите на господин Гонт — огромни и тъмни.
— Паричната стойност на тази снимка на Санди Коуфакс с автограф от петдесет и шеста година е осемдесет и пет цента. Така добре ли е?
— Да — съгласи се Брайън и гласът му долетя сякаш от вечността.
Съзнанието му плуваше нанякъде и… все повече се приближаваше до онази точка, в която всяко усещане замира.
— Добре — дочу се галещият глас на господин Гонт. — Споразумението ни върви добре. Що се отнася до услугата… познаваш ли една жена на име Уилма Джърсик, Брайън?