А той се свиваше и руменееше от неудобство, докато накрая му се наложи да сложи ръка на устата си, за да скрие притеснената си усмивка. Но Ани я видя. Тя винаги виждаше всичко. Това бе нейна дарба… и често негово спасение. Чувството й за хумор, както и чувството й за мярка винаги бяха по-силни от неговите. По-изострени.
Нека си го купи, Алън. Няма вечно да бъде дете. Освен това е и някак весело.
И той разреши. И…
… три седмици по-късно Тод разля шейка си на седалката, а четири седмици след това беше мъртъв! И двамата бяха мъртви! Представяш ли си! Времето лети бързо, нали, Алън! Но не се притеснявай! Не се притеснявай, защото аз ще ти напомням! Йес, сър! Ще ти напомням, защото това ми е работата и смятам да си я върша.
На консервената кутия пишеше: ВКУСНИ ХРУПКАВИ ЯДКИ. Алън отвинти капачката и отвътре изскочи еднометрова зелена змия на пружина, удари се в предното стъкло и кацна в скута му. Алън я погледна, дочу смеха на загиналия си син и започна да плаче. Сълзите му бяха горчиви, тихи и уморени. Те досущ приличаха на вещите на мъртвите — никога не свършваха. Бяха прекалено много и тъкмо когато започнеше да се отпуска с надеждата, че е стигнал края им, те отново изникваха отнякъде.
Защо беше позволил на Тод да си купи проклетата кутия? Какво правеше тя в жабката на колата му? И изобщо защо беше взел тази кола?
Той извади кърпичка от задния си джоб и изтри сълзите от лицето си. После бавно натъпка змията — просто зелена оризова хартия на пружина — в кутията, завинти капачката и замислено преметна консервата в ръка.
Изхвърли я, по дяволите!
Но знаеше, че не може да го направи. Поне не тази вечер. Захвърли щуротията — последната, която Тод си бе купил от онова, което смяташе за най-хубавия магазин на света — и затвори жабката. После отново сграбчи дръжката на вратата, взе куфарчето си и излезе.
Навън пое дълбоко глътка вечерен въздух с надеждата, че ще му мине, но и това не помогна. Долавяше неприятната миризма на разтворена дървесина и химикали, която често се носеше от хартиената фабрика в Ръмфорд. Можеше да се обади на Поли и да я помоли да намине, но осъзна, че и тя не бе в състояние да му помогне.
— Правилно, Алън, добре мислиш! — веднага се обади гласът на депресията. — Между другото, спомняш ли си колко се радваше той на тази змия? Изпробваше я на всеки! Норис Риджуик едва не припадна от страх, а ти се смя до пръсване! Помниш ли? Толкова беше забавен, нали? Направо страхотен! А Ани — сещаш ли се как прихна да се смее, когато й разказа за Норис? И тя беше невероятна, нали? Толкова жизнена, така весела. Е, вярно, през последните дни жизнеността и бе намаляла, но ти беше прекалено зает, за да го забележиш. Имаше си други проблеми. Тад Бомонт, например, просто не ти излизаше от главата. Разправиите в дома му край езерото (след като всичко приключи, той често се напиваше и ти се обаждаше), това, че жена му взе близнаците и го напусна… пък и другите обичайни проблеми из градчето те ангажираха прекалено много, та да забележиш какво става в собствения ти дом. Жалко, Алън, жалко! Ако беше обърнал поне малко внимание, те можеше още да са живи! Никога не трябва да забравяш това, а аз ще се погрижа да ти го напомням… Ще ти го напомням, Алън, ще ти го напомням!
На колата, точно над капачката на резервоара, имаше трийсетсантиметрова драскотина. Дали не беше станала, когато Ани и Тод загинаха? Не можеше да си спомни точно, пък и имаше ли значение? Трябваше да закара колата в сервиза на Сони да я поправят. От друга страна, защо пък да се занимава? Защо просто не остави проклетата кола в гаража на Хари Форд в Оксфорд и не я замени с нещо по-малко? Не беше навъртял много километри и можеше да я спазари добре.
— Но Тод си разля шейка на тази предна седалка! — прокънтя отново гласът в главата му. — И беше жив, когато го направи, Алън! Беше жив! Ани също.
— Стига, за Бога! — въздъхна Алън и тръгна към сградата на участъка, но още не стигнал входа, спря и се навъси.
Паркиран точно отпред, толкова близо, че вратата можеше да се удари в него, ако я отвореха докрай, се мъдреше червен кадилак. Нямаше нужда да гледа номера на колата. Знаеше, че на него пише: КИЙТЪН 1. Той замислено прокара ръка по гладката повърхност на лъскавия автомобил и влезе в участъка.
2
Шийла Бригъм седеше в стъклената кабинка на дежурния, четеше „Пийпъл“ и се наливаше с „Йо-Хо“. Като се изключи Норис Риджуик, в полицейския участък на Касъл Рок не беше останала жива душа.