Норис седеше зад стара електрическа IBM и се потеше над доклада си с мъчителната задълбоченост, която само той можеше да отдава на писмената работа. Гледаше втренчено в машината, а после изведнъж се превиваше като ударен в стомаха и започваше да блъска по клавишите с оглушително настървение. Оставаше наведен колкото да прочете написаното и глухо простенваше. После идваше ред на щракането на коректорната лента, която поправяше някоя и друга грешка (Норис хабеше средно по една от тях на седмица), и творецът най-сетне се изправяше. След това настъпваше тежка пауза, а после цикълът се повтаряше Час-два по-късно Норис хвърляше готовия доклад във входящата кошница на Шийла, а веднъж-дваж седмично дори се случваше докладите му да са разбираеми.
Той вдигна глава и се усмихна на Алън, който прекоси тесния коридор между бюрата.
— Здрасти, шефе, как вървят работите?
— Две-три седмици няма да мислим за Портланд. Тук нещо?
— Ами! Нищо особено. Ей, Алън, знаеш ли, че очите ти са адски зачервени? Да не би да си пушил пак от оня скапан тютюн?
— Не, бе — отвърна мрачно той. — Отбих се на по чашка с двама колеги, а после трийсет мили се блещих срещу хорските дълги по пътя за насам. Имаш ли аспирин под ръка?
— Винаги. Нали ме знаеш.
В последното чекмедже на бюрото си Норис държеше своята лична аптека. Той порови вътре, извади огромен флакон с ароматизиран спазмолитик, вторачи се в етикета, поклати глава и продължи да рови. Най-накрая измъкна шишенце прост аспирин и му го подаде.
— Има една работа за теб — каза Алън и изтръска два аспирина в шепата си.
Заедно с тях от шишенцето се посипа бяла пепел и той изведнъж се замисли защо простият аспирин винаги се троши повече от марковия, а после — дали не полудява.
— О, Алън, имам още два формуляра да попълвам и…
— Спокойно — прекъсна го той и измъкна хартиена чашка от машината за вода. — Искам само да прекосиш стаята и да отвориш вратата, през която току-що влязох.
— К’во?
— Само не си забравяй кочана с квитанциите — допълни Алън и глътна аспирините.
Норис Риджуик веднага се притесни.
— Твоят е тук на масата, до куфарчето.
— Знам. И ще си остане там, поне тази вечер — отсече колегата му.
Норис дълго се взира в него и накрая попита:
— Бъстър?
— Бъстър — кимна Алън. — Пак е паркирал на мястото за инвалиди. Онзи ден го предупредих за последен път.
Главният градски съветник на Касъл Рок Данфърд Кийтън III беше „Бъстър“ за всички, които го познаваха, но… служителите в кметството, които имаха желание да останат на работа, внимаваха да му викат Дан или господин Кийтън, когато можеше да ги чуе. Само Алън, който бе избран с гласуване, смееше да го нарича Бъстър, но дори той си бе позволил да го направи само два пъти, и то в изблик на гняв. Всъщност това със сигурност щеше да се случи пак. Дан „Бъстър“ Кийтън беше човек, който много лесно можеше да вбеси Алън Пангборн.
— Стига, де! — възмути се Норис. — Ще го направиш ти, нали, Алън?
— Не мога. Другата седмица съветниците ще одобряват бюджета.
— Но той вече ме мрази — простена мъжът. — Сто на сто.
— Бъстър мрази всички, с изключение на жена си и майка си, макар за първата да не съм съвсем сигурен. Предупредих го поне десет пъти през последния месец да не паркира на единственото ни място за инвалиди и сега не смятам да плюя на думите си.
— Да, ама аз ще плюя на работата си. Това е направо подло, Алън!
— Спокойно. Ти иди му сложи квитанция на предното стъкло, пък той утре ще дойде при мен. Ще ми нареди да те уволня…
Норис въздъхна отчаяно.
— … и аз ще откажа. После ще ми каже да скъсам квитанцията, но ще откажа и това. А към обяд, когато вече ще се е разпенил от яд, ще склоня. Така като се явя на заседанието, той има да ми връща услуга.
— Да, а на мен какво ще има да ми връща?
— Норис, искаш ли нов радар или не?
— Ами-и-и…
— А факс? Карам ги да купят факс от две години насам.
— Да! — съгласи се гласът в главата му. — Започна говориш за това, когато Ани и Тод бяха още живи, Алън! Помниш ли? Помниш ли, когато бяха живи?
— Е, щом е така… — склони най-после Норис и посегна към кочана си с мъчителна неохота.
— Браво! — похвали го Алън със сърдечност, която не почувства. — Аз съм си в кабинета.
3
Той затвори вратата и набра номера на Поли.
— Ало? — дочу се гласът й и Алън веднага осъзна, че няма да й каже за депресията, която така коварно го бе завладяла. Тази вечер тя си имаше достатъчно проблеми. Стигаше му един неин звук, за да го разбере — лепкавото „л“ в нейното „ало“. То бе сигурен знак, че е взимала перкодан (може би дори повече от един), а тя взимаше перкодан само когато болката станеше наистина непоносима. Макар Поли никога да не го бе споделяла, Алън съзнаваше, че тя живее в ужас от деня, в който обезболяващите щяха да престанат да действат.