Последвалият гръм събуди Поли, тя стреснато отвори очи. Бавно протегна ръка към талисмана и го сграбчи, сякаш за да я защити. Ръката й вече не беше скована — като че ставите бяха добре смазани сачмени лагери.
„Госпожица Две имена… малка госпожице Поли Фриско“
— Какво… — Гласът й бе прегракнал, но съзнанието беше напълно ясно, сякаш изобщо не бе заспивала, а беше изпаднала в дълбок размисъл, подобен на транс. Започваше да я терзае някаква мисъл, натрапчива и от огромно значение. Навън светкавиците прорязваха небето като ярки ракети.
„Да не би някой друг да е забравил името ти?… Струваш се, че точно така е станало.“
Тя протегна ръка към нощното шкафче и запали лампата. Редом с телефона, оборудван с огромни подложки върху бутоните, от които Поли вече нямаше нужда, лежеше пликът, който бе открила сред останалата поща, когато следобед се беше прибрала у дома. Беше сгънала ужасното писмо и го беше прибрала обратно.
Стори й се, че в паузите между оглушителните гръмотевици дочува виковете на хора. Но младата жена не им обърна внимание; мислеше си за кукувиците, които снасят яйцата си в чужди гнезда. Нима при завръщането си бъдещата майка забелязва, че има едно яйце повече? Не, разбира се. Просто го приема за свое. Както Поли бе приела проклетото писмо само защото го бе открила на пода в коридора заедно с два каталога и покана да се включи в кабелната телевизия на Западен Мейн.
Но нали всеки може да пусне писмо в пощенската ти кутия?
— Госпожица Две имена — озадачено промърмори тя. — Малката госпожица Поли Фриско.
Ах, ето го разковничето! Онази мисъл, която подсъзнанието й бе запомнило и накарало леля Еви да изрече. Защото някога тя действително се бе казвала госпожица Поли Фриско.
Посегна към плика.
— Недей! — заповяда й добре познат глас. — Не го докосвай, Поли, ако не искаш да ти се случи нещо неприятно!
Ръцете й се сгърчиха от болка, силна като престояло кафе.
„Няма да премахне болката ти… но може да я пренесе на друго място.“
Натрапчивата мисъл ясно се оформяше в съзнанието и. Нито гласът на господин Гонт, нито каквото и да било друго можеше да й попречи.
„Само ти можеш да й попречиш, Поли — промълви търговецът. — Повярвай ми, трябва да го направиш.“
Поли отдръпна ръка, преди да докосне писмото, и стисна в юмрук ашхата. Усети как нещо, затоплено от трескавото й тяло, забързано се движи в сребърния амулет; стомахът й се сви от отвращение, вътрешностите й сякаш се разлагаха.
Пусна амулета и отново посегна към писмото.
„Предупреждавам те за последен път, Поли“ — прошепна й мистър Гонт.
„Да — отвърна леля Еви. — Мисля, че говори сериозно, Триша. Винаги е имал слабост към горделивите жени, но знай, че сега е по-различно. Струва ми се, че не си пада по онези, които му се съпротивляват. Настъпи моментът веднъж завинаги да решиш как всъщност се казваш.“
Сграбчи плика, без да обръща внимание на новия пристъп на болка, сковаващ пръстите й, и погледна написания на машина адрес. Това писмо — препоръчано писмо — беше изпратено до мис Патриша Чалмърс.
— Не — прошепна тя. — Името е грешно. — Грабна писмото и бавно и уверено го смачка на топка, без да забелязва тъпата болка, пулсираща в ставите й. Очите й трескаво блестяха. — В Сан Франциско всички ме познаваха като Поли, дори хората от социалната служба!
Промяната на името беше свързана с опитите й напълно да забрави миналото и предишния си живот, които смяташе, че са й причинили болка, без да допуска нито за миг еретичната мисъл, че в повечето случаи сама е виновна за страданията си. В Сан Франциско никой не я познаваше като Триша или Патриша, само като Поли. Бе вписала това в трите формуляра за постъпване на работа, дори се беше като Поли Чалмърс, без инициал за бащино име.
Ако Алън действително е писал на социалните служби Сан Франциско, навярно е дал името й като Патриша. В такъв случай положително е получен отрицателен отговор. Да, разбира се. Дори адресите няма да съвпаднат, тъй като преди години тя бе вписала в графата „Последно местожителство“ адреса на родителите си, чиято къща се намираше в другия край на града.
Ами ако Алън е дал две имена? Поли и Патриша?
Какво ще се случи тогава? Поли познаваше добре бюрокрацията на държавните чиновници и смяташе, че изобщо няма значение какво име е дал Алън; в случай, че й пишеха, писмото щеше да бъде адресирано до човека, чието име фигурираше в тяхната картотека. Поли имаше приятелка в Оксфорд, чиято кореспонденция от университета в Мейн все още бе адресирана с моминското й име, въпреки че бе омъжена от двайсет години.