Но на този плик пишеше Патриша Чалмърс, не Поли Чалмърс. А кой тъкмо днес я бе нарекъл Патриша?
Същият човек, който знаеше, че истинското име на Нети Коб всъщност е Нетиша. Нейният добър приятел Лийлънд Гонт.
Внезапно дочу гласа на леля Еви: „Всичко дето си го мислиш за имената, е много любопитно, но в действителност не е най-важното. Важен е мъжът, твоят мъж. Не греша, като го наричам «твой», нали? Това важи дори и сега. Много добре знаеш, че не би сторил нищо зад гърба ти, както се твърди в писмото. Няма значение до кого е адресирано, нито че звучи страшно убедително… Но ти добре го знаеш, нали?“
— Да — прошепна тя. — Знам го.
Нима действително бе повярвала на абсурдното, невероятно писмо, или беше предпочела да не се усъмни в написаното, тъй като се страхуваше — не, изпитваше ужас — че Алън ще прозре гнусната истина за ашхата и ще я принуди да избира между него и амулета.
— О, не се самозалъгвай — прошепна. — Разбира се, че отначало повярва на писмото. Само за няколко часа, но му повярва. Господи! Господи, какво направих!
Захвърли смачканото писмо на пода с отвращението на жена, току-що осъзнала, че държи мъртъв плъх.
„Не му казах защо съм ядосана, не му дадох възможност да обясни… просто… просто повярвах на писмото. Но защо? Господи, защо?“
Разбира се, тя много добре знаеше отговора. Внезапно я бе обзел панически страх, че лъжите й около обстоятелствата, свързани със смъртта на Келтън, са разобличени; че някой подозира колко е страдала през годините, прекарани в Сан Франциско; че някой я обвинява за смъртта на детето й… И този някой е единственият човек на света, на когото тя държи и от чието мнение се интересува.
Но това не беше всичко, съвсем не. Реакцията й бе продиктувана най-вече от гордост — наранена, оскърбена, пулсираща като възпалена рана гордост. Гордостта — единствената монета в празното й портмоне. Беше повярвала на писмото, подтиквана от паника и срам, срам, породен от гордостта й.
„Винаги съм харесвал горделивите жени.“
Ръцете й се сгърчиха от неописуема болка; Поли изстена и ги притисна към гърдите си.
„Все още не е прекалено късно, Поли — промълви господин Гонт. — Дори сега все още не е прекалено късно.“
— О, майната й на гордостта! — ненадейно изкрещя младата жена, обгърната от мрака на задушната спалня, и дръпна амулета от шията си. Стисна го в юмрука си и понечи да го захвърли, но тънката сребърна верижка се оплете в пръстите й.
Внезапно ашхата се пропука като черупка на яйце. „МАЙНАТА Й НА ГОРДОСТТА!“
Моментално болката загриза ръцете й като гладно животинче… но в този момент Поли осъзна, че не е толкова непоносима, че страховете й са били напразни. Разбра още, че Алън изобщо не е писал на социалните служби в Сан Франциско.
— Майната й на гордостта! Майната й! Майната й! — изкрещя младата жена и запрати медальона в отсрещната стена. Той отскочи, падна на пода и се разцепи на две. Навън проблесна мълния; Поли видя как два космати крака се подават от цепнатината, която се разшири. От нея изпълзя малък паяк и бързо запълзя към банята. На бледата светлина на проблясващите светкавици тялото му хвърляше удължена сянка на пода.
Поли скочи от леглото и се втурна да го хване. Трябваше да го убие, и то незабавно… защото той се уголемяваше пред очите й.
Досега се бе хранил с отровите, изсмуквани от тялото й и след като вече не беше затворен в амулета, можеше да придобие гигантски размери.
Поли натисна бутона в банята, флуоресцентната лампа над мивката примигна и се запали. Паякът бързо пълзеше към ваната. Когато се бе пъхнал под вратата, беше голям колкото бръмбар, но сега бе достигнал размерите на мишка.
Щом младата жена влезе в банята, отвратителното насекомо се обърна и запълзя към нея — косматите му крака издаваха лек шум, плъзгайки се по плочките. Докато ужасено го наблюдаваше, Поли си помисли: „През цялото време съм го носела на шията си, притискала съм го между гърдите си ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ!“
Тъмнокафявото тяло на паяка беше покрито с бодлички, косъмчета стърчаха от краката му. Помътнели очи, подобни на фалшиви рубини, се взираха в нея… Тя видя, че от устата му се подават два кучешки зъба, подобни на извитите зъби на вампир. От тях се процеждаше бистра течност; щом капките попаднеха на плочките, на мястото им зейваха малки кратери, от които се издигаше дим.