Младата жена изпищя и сграбчи вакуумната помпа за отпушване на канали, поставена до тоалетната чиния. Болката скова ръцете й, но тя здраво стисна дървената дръжка на помпата и удари паяка с нея. Той запълзя обратно към ваната, единият му крак беше счупен. Поли изтича след него.
Въпреки че беше ранен, той продължаваше да се уголемява. Сега беше голям колкото плъх, издутият му корем се влачеше по пода, но въпреки това изпълзя по завесата на душа с учудваща бързина. Докато пълзеше по найлоновата тъкан, краката му издаваха звук, подобен на барабаненето на дъждовни капки. Металните халки, придържащи завесата затракаха.
Жената замахна с помпата като с бейзболна бухалка (тежката каучукова чашка изсвистя във въздуха) и я стовари върху отвратителното създание. За съжаление помпата не беше предназначена за подобна употреба. Завесата се изду и паякът тупна във ваната, издавайки неприятен звук.
В този миг електричеството изгасна.
Здраво стиснала помпата, Поли стоеше в мрака и се ослушваше. Сетне отново проблесна мълния и тя видя косматото тяло на паяка да се подава над ръба на ваната. Съществото, излязло от голямата колкото напръстник ашха, сега беше с размерите на котка; съществото, което бе изсмуквало кръвта й, докато беше премахвало болката в ръцете й.
„Пликът, който оставих в апартамента на стария Кембър… защо беше толкова важен?“
Ала след като амулетът вече не беше на шията й, страхотна болка сковаваше ръцете й и замъгляваше съзнанието й — в този момент не беше толкова сигурна, че Алън е невинен.
Извитите зъби на паяка потропваха по порцелана, сякаш някой чукаше с монета по масата, за да привлече вниманието на околните. Безжизнените, стъклени очи на насекомото е взираха в нея над ръба на ваната, сякаш искаха да й кажат: „Прекалено късно е. Прекалено късно е за Алън, за теб. Прекалено късно е за всички.“
Младата жена се спусна към него и изкрещя:
— Какво ме накара да сторя? Какво ме накара да сторя? О, чудовище такова, КАКВО МЕ НАКАРА ДА СТОРЯ?
Паякът се изправи на задните си крака, трескаво търсейки в завесата опора, готов да се съпротивлява.
5
Ейс Мерил изпита мъничко уважение към Кийтън, когато старият глупак извади ключ и отвори бараката, върху вратата на която с огромни червени букви бе написано „ЕКСПЛОЗИВИ“. Започна да го уважава още повече, когато усети мразовития въздух, дочу жуженето на климатичната инсталация и видя подредените една върху друга дървени каси. Динамит, купища динамит, предназначен за пътното строителство. Е, не беше като да разполагащ с арсенал от самонаправляващи се ракети „Стингър“, Но щеше да е достатъчно за прекрасно увеселение. Да, точно така.
В кутията между предните седалки на камионетката заедно с различни полезни инструменти беше открил мощно електрическо фенерче.
Сега, докато Алън наближаваше Касъл Рок с комбито си, докато Норис Риджуик седеше в кухнята си и майстореше примка за бесене от здраво въже, докато Поли Чалмърс разговаряше насън с леля Еви — Ейс освети с фенерчето една подир друга дървените каси. Дъждът барабанеше по покрива на бараката. За миг му се стори, че стои под душа в затвора.
— Да се хващаме на работа — прегракнало прошепна Бъстър.
— Само минутка, татенце — отвърна той. — Малка почивка. — Подаде на спътника си фенерчето и извади найлоновото пликче, което беше получил от господин Гонт. Изсипа малко кокаин върху дланта си и жадно го засмърка.
— Това пък какво е? — подозрително попита съветникът.
— Южноамерикански звезден прах — страхотен е!
— Пфу! — изсумтя Кийтън. — Сигурно е кокаин. Онези продават кокаин.
Не бе необходимо да го пита кои са „онези“. Докато пътуваха насам, мухльото дрънкаше само за тях и Ейс подозираше, че цяла нощ ще продължава в същия дух. Затова възрази:
— Не е вярно, татенце. Не го продават. Те са хората, които искат всичко за себе си. — Изсипа още малко кокаин в трапчинката в основата на палеца си и протегне ръка. — Айде, опитай и признай, че съм прав.
Кийтън го изгледа, по лицето му бяха изписани едновременно колебание, любопитство и съмнение.
— Защо непрекъснато ме наричаш „татенце“? Не съм толкова стар, че да ти бъда баща.
— Предполагам, че не се интересуваш от комикси, ама там има един тип на име Р. Кръмб — отвърна Ейс. Наркотикът вече му действаше, беше напрегнат като навита пружина. — Та той рисува комикси, в които главният герой е някой си Зипи. А ти си досущ като бащата на Зипи.
— Това комплимент ли е? — несигурно попита Бъстър.