„Не го прави“ — отново прошепна Брайън Раск, но шерифът изобщо не му обърна внимание. Постави касетата и чу тихото изщракване, когато главите подхванаха лентата. Сетне дълбоко си пое дъх и натисна бутона „Старт“. Блестящите „снежинки“ изчезнаха от екрана и той потъмня. След секунда стана оловносив, запроблясваха числа: 8… 7… 6… 5… 4… 3… 2… 1… X.
Появи се селски път, картината подскачаше, очевидно ръката, която държеше камерата, не беше стабилна. На преден план се виждаше пътен знак и въпреки че не беше на фокус, добре се различаваше надписът 117. Ала Алън нямаше нужда от него, защото много пъти бе минавал по тази отсечка и добре я познаваше. Видя боровата горичка преди мястото, където шосето рязко завиваше — именно в нея бе катастрофирал скаутът — предницата на колата се беше врязала в най-голямото дърво.
Но по дърветата на екрана нямаше следи от катастрофата, въпреки че белезите все още личаха, ако човек отиде в горичката и внимателно се загледа (както той бе правил много пъти). Постепенно го обзеха удивление и ужас, тъй като разбра — не по дърветата без белези от катастрофата, а по интуиция, че видеофилмът е заснет в деня на смъртта на Ани и Тод.
Щеше да види катастрофата.
Беше абсолютно невъзможно и все пак бе вярно. Щеше да види как загиват жена му и синът му.
„Спри го! — извика Брайън. — Спри го! Господин Гонт е зъл човек и продава предмети, които правят хората зли. Спри видеото, преди да е станало прекалено късно!“
Но Алън не можеше да се подчини, както дори с усилие на волята не би могъл да накара сърцето си да спре да бие така лудешки. Беше вцепенен и хипнотизиран.
Обективът се насочи вляво, към пътя. Отначало шосето беше празно, после някакво стъкло проблесна под слънчевите лъчи. Беше скаутът. Колата се приближаваше. Тя се движеше към бора, където щеше да приключи земният път на хората в нея, а самата тя да се превърне в купчина старо желязо. Колата не се движеше с висока скорост, нито криволичеше по шосето. Нищо не издаваше, че Ани е изгубила или има опасност да изгуби контрол.
Алън се приведе към екрана, пот се стичаше по лицето му, кръвта пулсираше в слепоочията му. Усети, че му се повдига.
Не, не е възможно. Това е монтаж. Гонт някак си е успял го направи. Това не са Ани и Тод. Може би са някаква актриса и момче, които играят ролите им — но не са те. Не може да е вярно.
Но нещо му подсказваше, че се самозалъгва и че всичко това е самата истина. Какво друго можеш да видиш на екрана на телевизор, който не е включен в контакт, но все пак работи? Какво друго, освен самата истина?
„Това е лъжа! — провикна се отнякъде Брайън Раск, но този път гласът му беше много по-тих и той се престори, че не го чува. — Лъжа, шерифе! ЛЪЖА!“
Сега видя номера на приближаващия се скаут: В 24912. Действително беше колата на жена му.
Внезапно забеляза нов проблясък. Очевидно по шосето се движеше друга кола и бързо скъсяваше разстоянието.
Навън мостът полетя във въздуха, но шерифът не чу грохота, дори не погледна през витрината. Очите му бяха приковани към екрана, където Ани и Тод приближаваха дървото, причинило смъртта им.
Колата зад тях се движеше със сто и десет — може би дори със сто и трийсет километра в час. Когато скаутът наближи мястото, откъдето снимаше операторът, друга кола — която изобщо не се споменаваше в полицейските рапорти — започна да го застига. Очевидно Ани също я забеляза и се опита да й се изплъзне, но скаутът все още се движеше бавно. Освен това беше прекалено късно.
Втората кола беше жълтозелен „Додж Чаленджър“; задницата му беше повдигната, а предната му част сякаш всеки миг щеше да заоре в шосето. Задницата беше покрита със стикери: „ХЪРСТ“, „ФЮЪЛИ“, „ФРАМ“… Въпреки че филмът не беше озвучен, на него му се струваше, че чува гърма на изгорелите газове от ауспуха на доджа.
Внезапно разбра всичко, сърцето му се сви от агонизираща болка и той извика:
— Ейс!
Точно така. Ейс Мерил! Отмъщение! Как не се сети по-рано?
Скаутът мина пред камерата, която се насочи вдясно, за да го последва. За секунда шерифът имаше възможност да надзърне в колата; да, зад волана действително седеше Ани, върху косата си бе завързала кашмирено шалче, до нея седеше Тод с тениска, на която беше щамповано „Междузвездни войни“. Малчуганът наблюдаваше преследващата ги кола през задното стъкло. Жена му я следеше в огледалцето за обратно виждане. Алън не можеше да види лицето й, но забеляза, че тя се е привела, обтягайки предпазния колан. Осъзна че вижда съпругата и сина си за последен път, и в този миг съжали, че се е поддал на изкушението — не искаше да ги вижда, щом не можеше да промени нищо, не искаше да бъде свидетел на жестоката им смърт.