Сийт Томас го поведе към полицейска кола № 2.
9
Ако преди да подкара колата на заден ход, Алън не бе вдигнал очи към огледалцето за обратно виждане, положително щеше да прегази Поли и да завърши кошмарната вечер, убивайки любимата жена. Отначало не я позна — видя само смътен силует зад колата си — силует на жена, който се открояваше на фона на буйните пламъци, издигащи се на отсрещния тротоар. Шерифът рязко натисна, спирачките и само след миг Поли заудря с юмруци по страничното стъкло.
Той не й обърна внимание, а отново даде на заден ход. Тази вечер не му бе до проблемите на града; имаше си достатъчно собствени проблеми, ще ги остави да се изколят като зверове, щом толкова го искат. Той има по-важна работа — да отиде в Меканик Фолс и да отмъсти на човека, причинил смъртта на Ани и на Тод като отмъщение за някакви си четири години, прекарани в затвора.
Поли успя да сграбчи дръжката на вратата, но колата я повлече по улицата, осеяна с отломки. Младата жена натисна бутона поддръжката, въпреки че ръката й пулсираше от болка. Когато вратата рязко се отвори, тя отчаяно се вкопчи в нея, а краката й продължаваха да се влачат по улицата, докато Алън правеше завой, за да се отправи по Мейн Стрийт. В мъката и гнева си напълно бе забравил, че мостът вече не съществува.
— Алън! — извика тя. — Алън, спри!
Гласът й най-после достигна до съзнанието му. Той го чу въпреки дъжда, гръмотевиците, воя на вятъра и силното, жадно пращене на огъня. Въпреки натрапчивия вътрешен глас.
Погледна я и сърцето на Поли се сви от онова, което видя в очите му. Шерифът приличаше на човек, озовал се в кошмар.
— Поли? — студено произнесе той.
— Алън, трябва да спреш!
Жадуваше да пусне дръжката — агонията в ръцете й беше нетърпима, но се страхуваше, че ако го стори, той ще натисне педала за газта и ще я остави по средата на Мейн Стрийт. Знаеше, че ще постъпи по този начин.
— Поли, трябва да тръгвам. Съжалявам, че ми се сърдиш, че ме подозираш в нещо, но по-късно ще изясним всичко. Сега трябва да…
— Вече не ти се сърдя, Алън. Зная, че не си ме шпионирал. Виновникът е господин Гонт, който ни насъскваше един срещу друг, както правеше с всички в Касъл Рок. Защото това му е целта. Разбираш ли, Алън? Чуваш ли ме? Защото това му е целта! А сега изгаси проклетия мотор и ме изслушай!
— Имам важна работа, Поли — промълви шерифът. Стори му се, че чува собствения си глас отдалеч. Може би по радиото. — Но ще се вър…
— Няма! — извика младата жена. Внезапно бе обзета от гняв към него — към абсолютно всички алчни, изплашени, разгневени и любопитни жители на Касъл Рок, включително към самата себе си. — Няма, защото, ако не ме изслушаш, проклетият град няма да съществува, когато се върнеш.
В този момент избухна салонът за видеоигри и отломки се посипаха по колата на шерифа, спряла по средата на Мейн Стрийт. Той протегне ръка, взе тенекиената кутия със змията, сякаш търсеше опора в нея, и я постави на скута си.
Поли не обърна внимание на експлозията; взираше се в Алън с тъмните си очи, изпълнени с болка.
— Поли…
— Погледни! — прекъсна го тя и разкъса блузата си. Дъждовните капки се стекоха по заоблените й гърди и заблестяха в трапчинката на шията й. — Погледни — свалих амулета! Вече го няма. А сега свали твоя талисман, Алън. Направи го, ако си истински мъж!
Но очевидно той не можеше да се отърси от хипнотичното въздействие на кошмара, сътворен от болното въображение на господин Гонт… внезапно Поли осъзна що за кошмар е това и промълви:
— Да не би да ти е казал какво се е случило с Ани и Тод?
Мъжът рязко повдигна глава, като че го бяха зашлевили, и тя разбра, че е налучкала истината.
— Разбира се, че ти е казал. Та нали това е единственото нещо на света — единственото ненужно нещо, което си въобразяваш, че желаеш. Това е твоят амулет, Алън — ето какво е завързал господин Гонт на шията ти.
Тя пусна дръжката и му показа двете си ръце. На бледата светлина на лампичката на тавана Алън видя, че кожата й е придобила червеникав оттенък. Ръцете на младата жена бяха толкова подути, че лактите почти не се виждаха.
— В моя амулет имаше паяк — прошепна тя. — Отвратителен паяк. Ала ето, че заваля дъжд и го прогони навън. Обикновен мъничък паяк. Ала той растеше, хранеше се с болката ми и растеше. След това го убих и мъките ми отново започнаха. Толкова исках да се отърва от болката, Алън, но сега разбирам, че тя не е толкова важна. Вече знам, че мога да се радвам на живота, да те обичам и едновременно да я понасям. Дори ми се струва, че болката ще ми помогне да оценя колко прекрасен е животът, както хубавият обков изтъква красотата на диаманта.