От вглъбяването й я изважда съобщението, че самолетът на „Емирейтид Еърлайнс“ се е приземил на летището.
„Какво ли би било, ако сега посрещах Имад, който идва да ме вземе, въпреки всичко, вместо «гостенинът» от Ел Кувейт“ — мисли си тя.
Дочува отново мъжът си:
— Синът ти е ученик наесен, с какво ще му купим… — Биляна знае, че той е неин, само неин син…
Паспортната проверка е приключила. Настава глъч в чакалнята от влизащите пътници. Повечето са араби, омотани в неизменно бяло, с безумната си челяд и жени забрадени и наоблечени. Биляна закача усмивка на лицето си и става да посрещне „гостът“.
— Каквооо? — намеси се писателят — И тя ще се съгласи, ще приеме да бъде търгувана?
— Тя тръгва с усмивка, но вместо застарелият арабин, преоблякъл се в самолета в европейски дрехи, тя вижда мъж във военна униформа, а под козирката на фуражката, разпознава очите с цвят на зрял кестен. Насреща й върви Имад.
Писателят бе сащисан:
— Каквооо? Не разбирам? Кой пристига всъщност?
— За Биляна пристига мечтания, защото у нея е останал той, безтелесно, в глъбината й, която не може да бъде осквернена, може само тялото й да бъде ползвано.
Писателят стана и отивайки до Мая вече беше сигурен, че у нея го има нещото, веществото, което твори. Хвана я за раменете.
— Кръвта прилича на вино и виното на кръв, вкусът им е различен. За да се получи образът, трябва да си близнал от кръвта на героя си.
На вратата я прекръсти:
— Готова си, отивай и пиши!
Тя му кимна и забърза надолу.
Малко по-късно у дома й, на екрана на компютъра се появи:
„Искам да замина, трябва да замина, непременно…“, а ето че пристигаше. Повтаряше си го безспирно, в такова съсредоточие на мисъл и желание, дори и когато самолетът се снижаваше, а под него се диплеше огрян от слънцето град, близнат от морето. Най-сетне тя бе пристигнала, слизаше по стълбичката, няколко стъпки й оставаха и ето, щеше да е отново с Имад, който й се усмихваше широко, топло, обичащо.
Ето я тяхната terra dà more — Латакия. Имад й беше разказвал, беше рисувал домът им на брега, сега щеше да види мястото, където синьото на очите й щеше да прелива в безкрайната синева на морето. Сбъдна се!
Този сън го сънува дълго… докато стегнатият куфар зад вратата избеля от чакане.