На другия ден отидохме на пазара за продукти. Вървяхме покрай безкрайната редица от търговци и тъпчехме чантата.
Резо тъкмо плащаше доматите, когато аз възкликнах:
— Ох, забравих да купя портокали! — И се отдалечих в обратната посока.
Той не можеше веднага да се втурне след мен, пък и в този момент пред него се появи един чичко с количка, натоварена догоре с щайги, и за миг Резо ме изгуби от погледа си. Втурнах се по тясното коридорче между сергиите и хукнах към изхода, възползвайки се от естествените прикрития. На бегом се отдалечих на две пресечки от пазара, тъй като още на идване бях успяла да набележа къде има телефонен автомат, и се обадих на Скобелев. За щастие той си беше вкъщи, беше трезв и както стана ясно — очакваше мъмрене заради несполучливото покушение над Монаха. Успокоих го, че във всяка работа стават гафове. Ако някой ни чуеше отстрани, щеше да си помисли, че бълнуваме. Лесно можеше да си обясни защо го правех аз — неслучайно бях лежала в лудницата, но защо ли го правеше и Скобелев? Най-вероятно трябваше да се предположи, че причината е в алкохола, който бе успял да нанесе съществени поражения върху психиката му.
„Шефът ви дава възможност да се реабилитирате“, измърморих наум, а на глас казах:
— Витя, в пощенската ти кутия има един плик. Човекът на снимката е един от най-отвратителните бандити в града. Но сега е много предпазлив.
Скобелев не губеше напразно времето си, а веднага ме попита отривисто:
— Кога?
— Днес привечер той ще се върне от риболов. Адресът му е в плика.
Де да беше се опомнил в този момент и да беше се обадил в съответното учреждение… Но всъщност, след като колата на Монаха излетя във въздуха, имаше известни спънки в тази посока. Почти не се съмнявах, че той щеше да направи онова, което исках, защото доста отдавна, още преди една година, докато е носил на ръце загиналото си дете, Виктор Скобелев бе превъртял. И ако не бях измислила невероятната идиотщина за тайната организация, един прекрасен ден той сам щеше да започне да стреля по всички, които му приличаха на престъпници. С тази организация му беше много по-спокойно, защото просто изпълняваше заповеди и така като че ли не си слагаше грях на душата.
Още не бях успяла да завърша разговора си, когато забелязах Резо. Той кръжеше из улиците с любимия си опел и беше зъл като оса. Впрочем щом ме видя, с облекчение си отдъхна. Тръгнах насреща му с щастлива усмивка. Той отвори прозореца от своята страна, аз се приближих плътно до него и казах:
— Само да си посмял да ме наклепаш!
Заобиколих колата и се настаних на мястото си, а Резо бавно потегли, като се стараеше да не гледа към мен, и беше много нещастен.
„Трябва да измъдря какво да правя с него — помислих си аз и го погледнах с огромно съмнение. — Отдавна е време да ощастливя момчето, но не ми е по сърце и това си е.“
След като разопаковах покупките, аз се заех с домакинската работа. Резо се терзаеше наблизо, опитвайки се да вземе решение дали да съобщи на Тати за моето бягство и телефонното обаждане, което го последва, или не. Приближих се до него, заканих му се с пръст и повторих:
— Само да си посмял…
А той като че ли се изплаши — или от моята пророческа дарба, или от собственото си отстъпничество от непоклатимите правила на професионалния охранител.
— Искаш ли салата? — любезно му предложих, тъй като си дадох сметка, че разговарям с него доста грубо и той можеше да се разстрои.
— Не искам — отвърна обидено Резо и започна да разглежда обувките си.
— Може би искаш чай? — не преставах аз.
— Нищо не искам.
— Ама съвсем нищо ли? — Очичките като маниста ме гледаха отчаяно. — Би могъл поне да поседиш при мен, докато пия чай — с кротка мъка отбелязах аз. — В края на краищата това ти е работата.
Щом чу любимата си дума, той се поокопити и закрачи подире ми.
Докато обядвахме с Тати, аз седях и обмислях дали да му кажа, че се каня да се обадя на Клим, или да изчакам, докато му снесат информацията, когато го направя. След като поразмишлявах малко по този въпрос, отсякох: нека Резо да си върши работата, нали човекът трябва да има някаква радост в живота!