Выбрать главу

13

След обеда, когато Тати се оттегли да си почине (той не се чувстваше добре, защото го мореше хипертонията), аз с решителен вид отидох до телефона и без да обръщам внимание на Резо, се обадих в лудницата. Оттам ме зарадваха — Доктора не беше дошъл на работа, защото се бил разболял. Позвъних и в дома му, телефонът ми отвърна с дълги сигнали и аз отново се зарадвах: явно все пак главата му беше увряла и той бе заминал. Резо се приближи до мен почти лице в лице и се втренчи в очите ми със свиреп вид.

— Не мога ли да се обаждам по телефона? — изсъсках аз.

— На кого се обаждаш? — изсъска и той в отговор.

— На Леонид Андреевич. Боли ме главата. Чувствам се ужасно и ако ти не престанеш да ме шпионираш, ще получа припадък. — На това място вече бях повишила тон, но не чак дотам, че да обезпокоя Тати.

— Леонид Андреевич замина — бързешком ме увери Резо и видимо започна да изпада в отчаяние.

Аз извадих телефонния указател и с някакво садистично удоволствие започнах да търся номера на Клим.

— Как се казва той? — попитах Резо.

— Кой? — запремига моят страж.

— Вчерашното момче?

— Защо ти е? — Резо като че ли се изплаши и при това изглеждаше толкова нещастен, като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

— Искам да му се обадя. И да се срещнем. Може би ще отидем на кино или на ресторант, ще ядем сладолед и ще си говорим — насечено нареждах аз, като на това отгоре придобих вид на абсолютно откачена, жестикулирах, блещех очи и с всички достъпни средства давах да се разбере, че всеки момент окончателно ще се побъркам. Резо взе указателя от ръцете ми, аз тропнах с крак, а той жално изрече:

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Какво например? — осведомих се.

— Ами… не зная. Може би бира.

— Не бива да пия алкохол — луда съм. Аз съм луда, нали? Затова не мога да се обадя по телефона на момчето, което ми е харесало. В лудницата имаше санитар, а тук си ти. Защо не съблечеш идиотския си костюм и не облечеш една престилка? Ще ти отива.

— Зная телефона му — каза Резо. — Само че той още не се е върнал от ваканционното селище. Прибира се късно. А ти не си луда. Това са някакви глупости. Защо да си луда? Играеш шах по-добре от всички. По-добре и от Тати.

„Господи, всички са луди!“, помислих си, обръщайки се на пети.

Вечерта Резо тихо почука на вратата ми, аз казах да, а той влезе с едното рамо напред и някак плахо.

— Какво искаш? — попитах навъсено.

Той мълчаливо сложи на масата един лист с изписан върху него телефонен номер.

— Казва се Олег, а Клим е прякорът му. Разбираш ли?

— Мога ли да му се обадя? — сепнах се аз.

— Тати каза, че можеш да правиш каквото си искаш.

— Тогава защо ме баламосваше?

— Не съм те баламосвал — намръщи се той. — Просто Клим не ти подхожда. Не е много добър човек. Дори бих казал, че е лош човек. Макар че всъщност не съм длъжен да ти казвам всичко това, а ти не си длъжна да ме слушаш.

— Добре че го осъзнаваш — зарадвах се аз и тръгнах към телефона, защото в моята стая нямаше апарат.

Резо се потътри след мен, а след това започна да се върти пред очите ми като пребито куче. Подхилвайки се злобно, аз се заех да набирам номера. Напразно мятах мълнии с очи, тъй като Резо се подпря на стената и дори започна да си подсвирква, давайки ми да разбера, че не бих могла да поговоря с Клим без свидетели. Впрочем разговорът можеше и да не се състои: току-виж, Клим не пожелаеше да си спомни за мен, а дори и да си спомнеше, беше напълно възможно най-вежливо да ме отсвири. Все пак разчитах на любезността му, защото както и да го въртиш, всеобщият Тати за мен беше тати с малка буква.

Не че аз се вълнувах от предстоящия ми разговор — ни най-малко, просто Резо ми действаше на нервите, а мислите му — още повече.

Дългите сигнали се редуваха до безкрайност и аз затворих слушалката. Толкова добре се подреждаше всичко и — на ти сега! Къде се беше дянал този идиот? След два дни интересът му към мен щеше да спадне, а след две седмици щеше напълно да ме забрави и какво щях да правя тогава — пак да мятам перца из ваканционното селище ли? От яд взех, че се разревах.

Резо протегна към мен мобилния си телефон, погледна ме с упрек и започна да звъни на някого. Този някой се оказа Вася — или поне Резо го нарече така, след което се представи и попита: