— Знаеш ли номера на мобилния телефон на твоя Клим?
— Защо? — поинтересува се Вася.
— Трябва ми.
— На теб ли? — като че ли не повярва онзи, а Резо се ядоса:
— На мен изобщо не ми трябва. Е?
— Зная го, разбира се — веднага се укроти Вася, тъй като сметна, че интерес към Клим очевидно проявява Тати. Резо набра номера и ми подаде мобилния си телефон. Оттам се отзоваха веднага.
— Олег ли е? — попитах аз.
— Да. — Той сякаш се изненада, защото естествено не позна гласа ми и сега се опитваше да разбере кой го безпокои. А може би, обратното: позна ме и сега се чудеше от къде на къде му се обаждам.
Реших да се представя:
— Аз съм Варя. Вчера се запознахме с вас във ваканционното селище.
— А… здрасти! — В този момент той наистина беше озадачен.
Направих кратка пауза и издърдорих с известно притеснение:
— Бих искала да се срещна с вас. Кажете, възможно ли е това?
Младежът явно се смути, помълча малко, а после рече:
— Разбира се. Кога и къде?
— Ако ви е удобно, например утре в единадесет часа в парка зад Двореца на културата „Тъкач“. Там има една алея с брези… мисля, че лесно ще ме намерите… — На това място се развълнувах не на шега и добавих: — Да не би това да обърква плановете ви?
— Всичко е наред — отговори той и ние се сбогувахме.
— И няма нужда да ме гледаш така! — викнах на Резо, вървейки към моята стая.
На сутринта станах много рано (до десет часа трябваше да приключа с домакинските си ангажименти), след което прекарах още половин час пред огледалото. Пред мен стоеше сложната задача, без да правя особени промени във физиономията си, да изглеждам като ослепителна красавица.
Излязох на верандата, където Тати четеше вестник, и разбрах, че Резо вече бе направил каквото можеше и бе снесъл всичко за обаждането ми. Тати откъсна очи от вестника и ме попита с усмивка:
— Да не би да си се приготвила за среща?
Кимнах, скръстила ръце на гърдите си, а усмивката ми разкриваше огромното щастие на едно младо създание от първата в живота му среща. Тати се натъжи, и то съвсем искрено. Остави вестника и нежно ми каза:
— Варя, я седни до мен.
Седнах послушно и го погледнах с уплаха и молба да не погубва юношеските ми мечти. Тати въздъхна и каза:
— Той хареса ли ти?
Кимнах с плаха надежда. Моят благодетел поразмишлява около пет минути и тъкмо се накани да ми държи някаква реч, неочаквано се отказа и рече:
— Какво пък, върви! Само че Резо ще дойде с теб. Не се сърди, дъще, но не искам някой да те обиди.
„Те ти подарък! И какво ще правя сега с този глупак? Той ще започне да обикаля около мен и няма да мръдне нито на крачка.“ Както се казва, от дявола можеш да се скриеш, а от този — не.
Но, разбира се, не можех да кажа това на Тати. Той вече беше решил, а и не бе свикнал да му се възразява, както със сигурност нямаше да свикне отсега нататък. Наложи ми се радостно да се усмихна и да се отправя към вратата.
Ние стигнахме до парка, когато стрелките на часовника показваха единадесет без десет. Надявах се, че ще имам време да намеря някакво скрито местенце за Резо, където да го настаня за известно време, но не ми беше писано; Клим също беше решил да дойде по-рано, а когато моят проклет страж забеляза колата му, паркира своята точно до неговата.
Щом ни видя, Клим излезе от джипа си, а аз изругах наум и отворих вратата, както впрочем направи и Резо. Е, и къде остана романтиката, къде остана брезовата горичка, шепотът на листата и други такива? За какъв дявол се домъкнах тук? За да пристъпяме от крак на крак на тротоара ли? Това просто бе някакво безумие.
Поздравихме се дружно (впрочем мъжете не си подадоха ръце) и млъкнахме. Аз мълчах, понеже бях ядосана: сценарият ми тръгна с краката нагоре, Резо злорадстваше наум, а Клим се чудеше и маеше, защото какво ли не бе виждал в живота си, но не и жена да идва на среща с охранител…
— Резо, не искам да те виждам! — тихо, но категорично заявих аз, хванах Клим под ръка и тръгнах по посока на парка.
Естествено моят страж се потътри подире ми, като на това отгоре ме възнаграждаваше с такива мисли, че изобщо нямах възможност да се съсредоточа върху разговора си с Клим.
— Ще престанеш ли най-сетне? — не издържах аз след пет минути, обърнах се към моя охранител и дори тропнах с крак. Клим се закова на място, без да разбира за какво става дума, а Резо се нацупи и в отговор си помисли: „Ще му прекърша врата на този изрод от раз. Няма да успее да гъкне дори.“