Клим кимна и тръгна почти на бегом по алеята, а аз се отпуснах на пейката и поплаках, но съвсем малко, само докато той се скрие от очите ми. След това избърсах сълзите си и се изплезих на Резо.
„Никаква романтика! — въздишах по целия път обратно. — Получи се напълно идиотски разговор, на голяма любов дори и не замириса и кажете, моля ви — къде беше в цялата тази работа Ремарк!?“
След като се поскарах сама със себе си, аз дълбоко се замислих и в края на краищата успях да се възнаградя с една гениална идея. За гениалността малко преувеличавах, но в нея имаше толкова романтика, че с лопати да я ринеш.
В този момент хвърлих един поглед към Резо, защото едва ли щеше да ми се предостави възможност да осъществя намеренията си, ако той непрекъснато седеше плътно до мен. Бях принудена да му измисля някакво занимание за известно време.
— Имаш ли роднини? — попитах го.
— Имам — учуди се като че ли той на въпроса ми. — А защо питаш?
„Ама че човек: можеше да каже «да» и да млъкне! Но няма начин. Той задължително трябва да зададе и своя въпрос.“
— Ами ако се разболееш например, има ли кой да се грижи за теб?
Резо оцъкли очи.
— Никога не боледувам — заяви след кратък размисъл.
— Е, това може да се поправи — утеших го аз.
Влязохме в къщата.
— Хайде да идем в моята стая — кимнах на Резо. Той винаги се чувстваше неловко там, затова рядко влизаше вътре и сега стърчеше до вратата и пристъпяше от крак на крак, като предизвикваше у мен злоба и умиление едновременно. — Свали сапуниерата ми от гардероба — казах. — Не зная как се е озовала там.
Резо се приближи и започна да опипва с ръка горната страница на гардероба.
— Тук няма нищо — измърмори недоволно.
— Има, има. Търси!
Той започна да опипва с две ръце и да гледа нагоре. Аз се възползвах от това, че вниманието му беше насочено другаде, и пуснах отвисоко принтера върху крака му. Не си служех с тази машинария, така че не ми беше жал за нея.
— Извинявай — казах с мила усмивка. — Всъщност сапуниерата ми не е там, спомних си. Пък и как би могла да попадне върху гардероба?
Резо измъкна крайника си изпод принтера, вдигна го, мятайки ми осъдителни погледи, постави го на мястото му и заяви:
— Нарочно го направи.
— Кое? — учудих се.
— Това.
— Я стига! Всъщност много се тревожа за твоето здраве. Как е кракът ти? Боли ли те?
— Боли ме.
— Много или немного?
— Нарочно го направи — убедено заяви той.
— Ще ме наклепаш ли на Тати?
— Аз не съм доносник. А кракът изобщо не ме боли.
Лъжеше, защото си тръгна от стаята ми, накуцвайки, а на другия ден не можа да си обуе обувката — толкова много беше отекъл кракът му.
На сутринта, след като забелязах, че времето вече беше напреднало, а Резо не излизаше от стаята си, почуках на вратата му и влязох: той седеше на леглото и водеше неуспешна борба с обувката си.
— Видя ли, че все пак се разболя! — зарадвах се искрено. — Ще ида да кажа на Тати и ще извикам лекар.
— Не трябва — разтревожи се той.
— Трябва, трябва — уверих го аз.
Лекарят дойде след половин час, прегледа контузията и й направи стегната превръзка. Стана ясно, че Резо бе временно нетрудоспособен и ние с Витя го натоварихме на любимия му опел и го откарахме в неговия апартамент. (Това, че такъв съществува, малко ме учуди, защото бях сигурна, че Резо се е родил, израснал и възмъжал в къщата на Тати. Първо е бил едно такова мъничко охранителче с миниатюрни слънчеви очилца и смешно костюмче, после е расъл, расъл и е порасъл, докато е станал днешният Резо.)
Апартаментът му беше на третия етаж, но всъщност блокът бе с асансьор, така че не му се наложи да се катери по стълбите. Аз се поразходих из жилището му. В него нямаше нищо забележително, освен дебелия слой прах по мебелите, който подсказваше за дългото отсъствие на собственика им. Това го знаех и без да ми се подсказва, така че моята наблюдателност не ми донесе удовлетворение. Хладилникът беше празен.
— Витя — помолих, — изтичай до магазина, иначе Резо ще умре от глад тук. А аз ще постоя с него.
Витя тръгна да изпълнява заръката, а Резо седеше на дивана и изглеждаше ужасно нещастен.
— Съблечи костюма си и лягай. Имаш ли халат? Трябва да се боледува в халат.