— Ще се върна след два дни — каза той.
Аз се навъсих, погледнах строго и казах:
— А това дори не си го и помисляй!
След като порових из шкафовете, намерих възглавници и одеяло и стъкмих на болния напълно прилична постеля.
— Лягай и боледувай спокойно. Ще видиш, че ще ти хареса. Искаш ли чай? — Той врътна глава. — А какво искаш?
Много добре знаех какво иска, но за това имаше време — сега наред беше Клим.
— Добре, просто ще поседя до теб и ще си поприказваме.
Витя се върна, сложи продуктите в хладилника и надникна при нас.
— Е, как си? — попита той Резо.
— Нормално — съобщи с отчаяние болният.
— Ще идвам при теб всеки ден — опитах се да го утеша аз. — И сега заникъде не бързаме. Нали, Витя? Искаш ли да ти почета книга или да ти разкажа нещо смешно?
— Нарочно го направи — изсъска Резо, възползвайки се от това, че Витя излезе да пуши на балкона.
— По-добре млъкни! — изсъсках в отговор и аз. — Иначе ще си отида и повече няма да дойда. Тогава ще си лежиш тук сам.
Хванах ръката му и внимателно погалих дланта му, удивлявайки се наум на майката природа: ама че работа, та това не беше ръка, а съвсем истинска маймунска лапа, само дето ноктите й бяха изрязани. Все пак не биваше да му късам нервите, защото ако той ме цапнеше с лапата си, от мен нямаше да остане кой знае какво. Впрочем Резо никога не би посмял да направи това.
— Не ми се сърди, чуваш ли? — помолих жално аз, а той се обърна към стената.
След като Резо се контузи, в къщата бе настанен Витя и бе назначен за мой охранител. Той не проявяваше особен интерес към мен, защото беше сигурен, че съм смахната, а какво можеше да се иска от едно смахнато момиче? Но Тати ме обичаше, значи неговата работа беше да стои до мен, да не влиза в спорове и по възможност да ми угажда. Това беше една изключително разумна позиция. Освен това Витя бе мързелив и не правеше излишни движения, така че, за разлика от Резо, се проявяваше като калпав охранител. А имаше и още един недостатък, който аз смятах за достойнство — любопитството. Витя обожаваше клюките, въпреки че никога не дрънкаше излишно, просто обичаше да знае какво става. Именно той, без да подозира, ме уведоми за започналата между Клим и Монаха война. Монаха май че беше изчезнал от града, макар никой да не бе твърдо уверен в това.
„Че за каква война става дума тогава?“, учудих се наум и се вслушах във Витя. С него прекарахме деня край басейна, а вечерта, както винаги, играхме шах с Тати. Благодетелят ми беше спокоен и не го спохождаха черни мисли по мой адрес.
Вечерта Витя и Толя провериха къщата, включиха алармата и отидоха да спят. Знаех със сигурност, че нощем няма никаква възможност да се напусне незабелязано къщата на Тати. Другояче стояха нещата през деня. Кой знае защо, към мен проявяваха най-ревностна бдителност само през нощта, а на сутринта най-спокойно станах, изчистих, събудих Витя и го изпратих за хляб. Магазинът се намираше на ъгъла, но той тръгна натам с колата. Разбира се, изключи алармата. Толя също стана и се разходи из огромната къща, без да знае с какво да се заеме. Необезпокоявана от никого, аз отидох в градината, промъкнах се между прътовете на оградата на съседна територия и възползвайки се от това, че собствениците й още не се бяха върнали от чужбина, минах през двора и излязох на улицата през портичката. Спрях едно такси, стигнах с него до центъра, а оттам взех тролея, за да се добера до дома си. Тук ме очакваше изненада. На дивана лежеше Доктора и четеше вестник.
— О, господи! — поклатих глава аз. — Какво правиш тук?
— Нали сама каза, че в моя апартамент е опасно.
— А тук да не мислиш, че не е? Нали май с теб се разбрахме да заминеш?
Доктора се намръщи и замълча. Той нямаше никакви намерения да заминава където и да било. Истинска мъка бяха тези мъже: упорити, своенравни, а мислите им — еднакви и абсолютно безинтересни.
— Добре, Докторе — казах примирено, сядайки до него. — Монаха е във война с Клим. Току-виж, не му е до нас.
— Орлов се обажда два пъти — въздъхна Доктора. — Варя, този плик… защо поиска да го предам на Скобелев?
— За две по сто! — плеснах с ръце аз. — Нали вече говорихме…
— Варя, онова момче загина! — кресна Доктора.
— Сега пък какво момче?
— Престани, веднага престани! — Той скочи, а аз замрях, втренчена в пода с такъв вид, сякаш нищо не виждах и не чувах. Доктора клекна до мен. — Варя, погледни ме… Какво става с теб?