— В лудницата ли искаш да ме вкараш?
— Какви глупости говориш? — Той поклати глава, защото се почувства обиден, само че си го беше помислил…
— Варя, Скобелев ли застреля момчето?
— Откъде да зная? Аз живея в къщата на Тати и по двадесет и четири часа в денонощието съм под зоркото око на охраната. Всички събития в града се случват без мен.
— Престани! — изкрещя той. — Скобелев ли беше? Как успя да го накараш да извърши убийство? Да не би да си му казала, че това момче е разстреляло семейството му?
— Говориш глупости, Докторе. И сам не вярваш на това. Надявам се, че не си казал нищо на Орлов? — „Слава богу, не е казал…“
— Варя… мога да те разбера за много неща… Кажи ми: това момче едно от онези тримата ли беше?
— Да — кимнах. Беше ми по-лесно да излъжа.
— Ясно… но Скобелев… ти не биваше…
— Със собствените си ръце ли трябваше да го разстрелям? — изсумтях аз.
— Варя, това, което правиш…
— Млъкни! — извиках, загубила самообладание. Но веднага се възпрях, тъй като нямаше да постигна нищо с крясъци. Затова се обърнах настрани и заплаках. Доктора остана като закован до прозореца, а аз тръгнах към него, разперих ръце и занареждах: — Докторе… Господи, толкова ми е зле, Докторе…
Естествено той ме прегърна, започна да ме гали по гърба, да ме утешава и да шепне:
— Горкото ми момиче!
Така беше по-добре. След като проляхме доста сълзи, ние напуснахме апартамента. Преди това аз прегледах бележките си, а после се обадих на Скобелев. Разговорът продължи минута и половина. Този път той не зададе нито един въпрос. Това малко ме стресна, защото явно всичко вече бе започнало да му харесва. Трябваше бързо да се срещна с него и да се поровя малко в главицата му.
В този момент Доктора беше отишъл да докара колата ми и нищичко не чу. Обаждането ми беше свързано с един от приятелите на Монаха, защото душата ми жадуваше за справедливост и щом едно от приятелчетата на Клим бе предало богу дух, значи и Саша също трябваше да се прости с някого. Това щеше да даде известен стимул и на двамата. Не посягах на Монаха по две причини: първо, в този момент той беше много предпазлив, следователно щеше да е доста трудна, а също така и опасна работа да го намеря, и второ, първият опит на Скобелев да си разчисти сметките с него не се увенча с успех, а аз бях суеверна, така че Скобелев не биваше да предприема втори — трябваше да възложа това на друг човек. Ако дадеше бог, той можеше да се справи по-добре.
Доктора се върна, а аз се настаних в колата, оглеждайки се с известен страх на всички страни, защото бях сигурна, че вече ме търсят.
— Къде отиваме? — попита Доктора, щом излезе на една от централните улици, сякаш току-що се бе опомнил.
— Карай към района на химическия завод.
— Защо? — неописуемо се изненада той и дори намали скоростта, но зави на нужното място, с което ме зарадва и аз започнах да обяснявам:
— Там е пълно с всякакви развалини. Освен клошарите, никой не живее в квартала „Канавката“. Как мислиш, можем ли да минем за клошари?
— Варвара — намръщи се той, — не разбирам защо ти е „Канавката“! Можем да напуснем града…
— А ти защо не го напусна? — ядосах се, но веднага се овладях, тъй като Доктора не беше Резо и с него не биваше да се разговаря по този начин. — Трябва да свърша една работа — отроних с нотки на извинение.
— Каква?
— Клим. Ако не искаш да ми помогнеш, недей, но поне не ми пречи.
Доктора се обърна към мен и след малко ми кимна, като че ли се бе съгласил. Щеше да е по-добре, ако си гледаше пътя…
Стигнахме до „Канавката“. Кварталът дължеше името си на едно дълбоко дере, по чието дъно навремето течеше весело ручейче. Спомням си, че много отдавна цялата ни тайфа идваше тук през пролетта да лови майски бръмбари. Малко по-нагоре имаше чисто и звънливо изворче, а по-нататък започваше малка горичка. Сега всичко това беше в миналото. Още преди моето раждане селището е попаднало в границите на града, но дълго време си бе останало като зелено островче, незасегнато от градския живот. След това построиха тук високите корпуси на химическия комбинат, на мястото на горичката се появи депо за тролейбуси, а дерето се превърна в боклукчийска яма. За петнадесет години не остана и следа от предишния селски живот. Наоколо имаше само мръсотия, воня и стари къщурки. След като пуснаха комбината, хората лека-полека започнаха да се изселват оттук. Местеха се в нови апартаменти, но не забравяха за родното си място и още дълго време наоколо през лятото клокочеше живот, къщите се използваха за вили, а в градините от сутрин до вечер кипеше работа. Но скоро дори и най-издръжливите бяха принудени да напуснат това място, защото „Канавката“ окончателно се превърна в бунище. Сградите овехтяваха и се рушаха, само част от улиците се бяха запазили, както и не повече от пет къщи, но и те предизвикваха униние, а хората чакаха всеки момент да се преместят и бяха махнали с ръка на стопанствата си. „Канавката“ веднага стана любим приют за клошарите. Всяка зима тук задължително ставаше по един пожар, който вземаше човешки жертви. Къщурките все повече заприличаха на развалини, оградите рухнаха и сякаш вече никой не се интересуваше от това забравено от бога място. Но сега аз не можех да не бъда доволна от това обстоятелство.