Завихме към тухлените гаражи, асфалтът свърши, а по-нататък се точеше пясъчен път, тук-там примесен с чакъл. Придвижвахме се бавно и зорко се оглеждахме настрани. Нашето появяване тук можеше да предизвика излишно любопитство. Но колкото и да се стараехме, не успяхме да забележим нито един от аборигените, защото очевидно по това време на деня местните обитатели бяха отишли да упражняват занаята си.
Веднага забелязах една подходяща къща. Навремето тя вероятно бе имала още един кат. Но сега старият дървен етаж беше рухнал, а в долния, който бе издигнат от тухли, едва ли някой би посмял да свие гнездо, тъй като би било доста опасно за живота му. Оградата бе изгнила, свлечена на една страна и по чудо все още се държеше, а в дъното на обраслата с буренаци градина се виждаше дървен гараж, чиято врата беше не само затворена, но дори и заключена с катинар. Високият фундамент на къщата подсказваше, че отдолу се шири голямо мазе.
— Спри, Докторе! — казах и с риск да си счупя врата, влязох в къщата.
Наистина имаше мазе, към което се отиваше по едно стълбище, облицовано с кече. От самото стълбище почти нищо не беше останало, но за сметка на това вратата изглеждаше здрава. Дръпнах металните халки, предназначени за катинара, ала се оказа, че са забити непоклатимо. Но катинар нямаше, както нямаше и стъпала до мазето — бяха изгнили. Щракнах със запалката и протегнах ръка. Мазето не беше много голямо, бе почти квадратно по форма и без прозорци, по пода му се търкаляха боклуци и натрошени стъкла, а в самия му ъгъл бяха разположени нарове и един сандък, който явно някой бе използвал за маса, но очевидно много отдавна. Едва ли тук през последните две години беше стъпвал човешки крак.
— Страхотно! — зарадвах се. — Е, разбира се, не е „Титаник“, но също не е зле.
— Нали не се каниш да оставаш тук? — попита Доктора, гледайки ме със съмнение.
— Не, още не съм откачила чак дотам.
Напуснахме мазето и бързешком се върнахме в колата.
Както и преди, наоколо нямаше жива душа. В гъстите трънаци пееше някаква птица, а по пътечката се разхождаше един плешив и мърляв котарак.
Доктора въздъхна с облекчение едва когато излязохме на благоустроената и нагиздена улица „Киров“.
— Завий — казах му. — Сега нямаме работа в града.
След като изминахме сто и петдесет километра, ние се настанихме с всички удобства във ваканционното селище Клязма. Първоначално бях избрала за наше седалище съседния областен град, но по пътя забелязах една указателна табела към същото това ваканционно селище. Мястото изглеждаше страшно красиво и ние решихме да останем тук. Почиващите не бяха чак толкова много и това ни успокои, тъй като шумните сборища сред природата не бяха за предпочитане.
На другия ден се отправихме към близкото градче, откъдето се обадих на Скобелев. Той доложи за успешно извършената операция, но като че ли беше нервен.
— Случило ли се е нещо? — попитах го.
Той отвърна след кратък размисъл:
— Не.
Но не ме убеди.
Поведението на Скобелев предизвика известно безпокойство у мен и аз мълчах, потънала в мислите си, а Доктора се тревожеше, поглеждаше ме със съмнение, но все пак беше щастлив, че отново сме заедно.
Три дни изминаха в мъчително очакване и дори природата не ни радваше особено. Струваше ми се, че докато се намирам далеч от мястото на събитията, всичко щеше да тръгне с главата надолу. На това отгоре отново започнах да се моря с глад, не стъпвах в столовата и не си разрешавах нищо повече от чаша вода на ден. В резултат на тази гавра със собствения ми организъм се сдобих с вели движения, затормозен поглед и треперещи устни.
— Какво се опитваш да направиш? — ядосваше се Доктора.