— Млъкни! — изкрещях и го мушнах с пръст. — Млъкни и изчезни! С теб или без теб, ще направя това, което съм си намислила…
Той потърка лицето си с ръка, поклати глава и дори прошепна:
— Боже…
— Помниш ли телефонния номер на Клим?
— Да.
— Тогава вържи ръцете ми, запуши устата ми с парцал и върви. — Подадох му парче връв и една носна кърпа. — И Да не забравиш да заключиш вратата с катинара.
— Ами ако Клим не дойде?
— Значи вечерта ще дойдеш да ме вземеш ти. Само че не забравяй да ми донесеш роклята от колата. Ясно ли ти е всичко?
— Ясно ми е — кимна той и започна да връзва ръцете ми зад гърба.
— По-здраво, Докторе!
— Не ми каза какво трябва да правя, докато ти…
— Чакай в апартамента си.
— Ти каза, че това е опасно.
— Ще се наложи да рискуваш. Ако всичко мине гладко, Тати непременно ще поиска да дойдеш.
— Господи, но нали самият аз му казах, че няма да бъда в града!
— Ще приемем, че вече си се върнал.
След пет минути той тръгна към изхода с твърдата увереност, че окончателно съм се побъркала. Когато вратата след него се затвори, аз се настаних на наровете. Ако мразех най-много нещо, това беше чакането. Дори и да ми провървеше и Клим да беше в града, на него щеше да му е необходимо време, за да стигне дотук. Надявах се, че носи мобилния си телефон постоянно със себе си, което означаваше, че след около петнадесет минути Доктора щеше да му съобщи къде се крие Монаха. Но той едва ли щеше да се хвърли презглава насам. Нямаше никакво удоволствие в това да лежа дълго на тези нарове. Ами ако дойдеха клошарите? От къде на къде… Ами ако изобщо никой не дойдеше и аз си останех в мазето с вързани ръце и заключена с огромен катинар, по дяволите! Май че малко бях попрекалила с тарикатлъците си. Хубаво де, по-добре беше да не мисля за лоши неща.
14
Блещех се в тъмнината и се вслушвах. Наоколо цареше тишина. Изпънах крака, опитах се да се настаня по-удобно и задрямах. Май че сънувах нещо… Сънят ми секна, а аз подскочих като ударена. Отворих очи и повдигнах глава. Не се чуваше нито звук. Дали ми се беше сторило? Усещах нещо, някакво движение около къщата — така си беше, наоколо имаше някого. Естествено това не беше Доктора, той нямаше защо да обикаля тук. Някой много внимателно се приближи към вратата.
— Какво има там? — подвикнаха от улицата, а мъжки глас отговори точно до вратата:
— Една врата, заключена с катинар. Сигурно долу има мазе.
— Разбий го, по дяволите!
След третия удар катинарът изхвръкна, а вратата се отвори. Впрочем — много предпазливо. За миг в пролуката на вратата се мерна силует, а после — още един.
— Донеси фенерчето от колата, тук е същинска тъмница…
Момчетата не бързаха да влязат в мазето, а аз лежах, без да мърдам, опасявайки се да не би от страх да почнат да стрелят.
Отново се чуха крачки, блесна светлина и аз се обърнах към стената.
— По дяволите… а това какво е?
„Какво, какво? Това съм аз, глупако.“
— Ей, повикай Клим!
— Какво има там? — развълнува се младежът до вратата.
— Откъде да знам? Май някакво момиче…
— Какво момиче? — Младежът страдаше от липса на схватливост.
— Млъкни и повикай Клим!
Младежът се приближи до мен, държейки фенерчето с лявата си ръка, а дясната протегна предпазливо и докосна рамото ми. Но веднага я отдръпна и насочи фенерчето към лицето ми. Сметнах за необходимо да изстена и дори леко помръднах. Според мен не се получи лошо.
— Какво има там? — Беше Клим.
— Ето… — отвърна момчето с фенерчето.
Клим се приближи и подсвирна:
— Момиче…
„Я виж ти, сети се.“
— Разбира се, Монаха го няма. И кой ли се майтапи така с нас? — Клим се обърна и извика силно: — Валера, отваряй си очите горе!
— А какво ще правим с нея? — притесни се младежът с фенера.
— Жива ли е?
— Май че… мърда. Може би тя знае нещо за Монаха?
— Може… Дай фенерчето и я измъкни оттук.
Аз се напрегнах, тъй като очаквах, че този психар ще ме потътри за краката… Но не, той се чудеше как би му било по-удобно да ме повдигне. Взе ме съвсем по човешки, на ръце, макар че се стараеше да ме държи по-далеч от гърдите си, защото му беше жал за ризата.
„Четиридесет гущера за този шарен парцал, разбира се, не са малко пари. Извади късмет, малоумнико, че напоследък отслабнах.“