Измъкнаха ме на улицата и ме сложиха на земята, с гръб към тухлената зидария. Младежът издърпа парцала от устата ми и развърза ръцете ми, а в знак на признателност аз изстенах. Клим стоеше на няколко крачки от мен, оглеждаше се наоколо и хапеше устни. Привиждаха му се засада, лютият му враг Монаха и смъртна опасност.
„Не се коси, момче, всичко е наред: тук сме само ти и аз и никой друг.“
Любознателният тип с фенерчето клекна и леко ме разтърси:
— Ей, жива ли си?
Аз отворих очи и вдигнах помътнял поглед.
— Жива е! — зарадва се той.
Клим се наведе към мен и попита:
— Къде е Монаха? Чуваш ли ме? Кой те затвори тук? — Не довърши последната фраза, наведе се още по-ниско и възкликна: — Дявол да го вземе! — Защото най-сетне ме позна. — По дяволите! — повтори. — Ама че работа!
— Какво има? — изплаши се младежът до мен.
Клим не отговори, огледа ме бързешком и разкъсаната рокля, синините и подпухналата ми устна никак не му харесаха. Изпсува мръсно, тръсна глава и каза:
— Ако това е работа на Монаха — край с него!
— Коя е тази, Клим? — ръчкаше го неговият приятел.
— Момичето на Тати… Донеси якето ми от колата. Ама че работа! По дяволите! Как е попаднала тук? Варя — повика ме той и дори докосна лицето ми. — Чуваш ли ме?
Аз потръпнах, трезво и спокойно го погледнах в очите, но после се изплаших, изкрещях и закрих лицето си с ръка. Сцената вероятно беше доста покъртителна, защото Клим направи опит да ме прегърне и дори не съвсем на място зашепна:
— Това съм аз, Варя, аз съм.
В този момент младежът се върна. Роклята ми висеше по мен на парцали, а отдолу бях без бельо, Клим бързешком ме загърна с якето си, но задържа поглед върху прелестите ми. След това внимателно ме вдигна и нежно ме попита:
— Варя, чуваш ли ме?
„Чувам те, чувам, а също така те виждам и дори зная какво мислиш. Вземи ме на ръце и ме занеси в колата!“
Той постъпи точно така.
Колите бяха три: една пред къщата и две — по-нататък по пътечката, скрити в сянката на дърветата.
— Отвори задната врата — каза Клим на младежа, кой знае защо — шепнешком, понеже сигурно се боеше да не ме разтревожи. Настани ме на седалката, а сам седна до мен, като ме придържаше за раменете, притискаше ме към себе си и за разлика от своето приятелче — не пазеше ризата си.
— Може да са я надрусали с нещо? — изказа предположение младежът, заврял глава в колата.
— Сядай на волана! — отвърна Клим.
Тръгнахме. Моят спасител се замисли, галейки машинално рамото ми.
— А накъде да карам? — сепна се младежът, излизайки на булеварда.
— Направо. Дай ми мобифона.
Клим се обади на Тати и разговорът беше кратък, а пътят до дома на моя благодетел не ни отне повече от десет минути, защото летяхме като на пожар. До вратата вече ни чакаха трима души от охраната, а в дъното на двора — още трима и самият Тати. В двора влязохме само ние, а другите две коли останаха на улицата. Вратата веднага се затвори.
Клим излезе и ме измъкна на видело.
— Къде? — отривисто попита той.
Едното момче от охраната тръгна напред, показвайки пътя, Тати пое след него, а в главата му се въртеше огнен вихър, защото не намираше обяснение на всичко, което се случваше. Сложиха ме на леглото, Тати се наведе към лицето ми и ме повика:
— Варя…
Искаше ми се нашата среща да бъде трогателна, затова хванах ръката му и я притиснах към бузата си. Мълчах и блещех очи, пълни със сълзи.
— Толя! — кресна Тати. — Извикай лекар! — И се обърна към Клим: — Разказвай!
Клим разказа всичко накратко, без да се задълбочава особено в подробностите.
— Как мислиш, кой ти се е обадил?
— Не зная… не пожела да си каже името. Хвърлили са момичето в мазето да умре. Никой никога не би я намерил там.
В този момент Тати тънеше в догадки. Продължаваше да не вижда никакъв смисъл в това, което се бе случило. Много го интересуваше въпросът защо съм напуснала къщата. А в това, че я бях напуснала сама, не се съмняваше.
— Варя — изрече той и се наведе към мен, тъй като беше нетърпелив човек. — Чуваш ли ме, дъще?
Дъщето чу и дори кимна, а Тати остана доволен. На това място погледът му се плъзна по нарязаните ми и насинени крака и малко по-нагоре… Той хвърли едно око към Клим и бързешком ме покри с одеялото.
— Тати — повиках го тихо аз и заплаках, притискайки ръката му към гърдите си. „Не, все пак гърдите ми не са най-подходящото място.“ Отново притиснах бузата си до дланта му.