— Варя, кой направи това? — Много му се искаше да знае какво, по дяволите, става.
Аз потръпнах и прошепнах:
— Монаха.
— Варя, всичко е наред, ти си вкъщи, всичко е наред — утеши ме Тати и отново ми зададе въпрос: — Защо? Защо го е направил?
„Умен въпрос, няма що!“
Аз потръпнах, а след това направо се разтресох. Тати ме гледаше, вече напълно забравил за Клим, който стоеше като побит зад гърба му и също се блещеше насреща ми.
— Варя, Варя, успокой се, всичко е наред.
— Той уби Серьожа — мъчително изрекох аз, а устата ми съвсем правдоподобно се изкриви настрани. И на двамата направо им прилоша.
— Кого? — попита отново Тати.
— Серьожа. В дома му. Видях го. Скрих се на балкона. Той изгуби пръстена си, но аз го намерих.
Пусках информацията на час по лъжичка и това отне доста време, а Тати и Клим чакаха, затаили дъх, и не смееха да помръднат.
— Защо напусна къщата? — зададе Тати въпроса си, когато аз с отметната глава и затворени очи сякаш също престанах да дишам.
— Той се обади — кимнах към Клим. И веднага се поправих, та мислите на Тати да потекат в правилната посока. — Мислех, че е Олег… Помоли ме да изляза…
— И ти тръгна, така ли?
— Да… — Отново заплаках. — А там… — Естествено не можех да довърша изречението си, но и без това всичко беше ясно.
— Пръстена си ли искаше? — досети се Тати. Аз кимнах. — Ти даде ли му го? — Поклатих глава. — Къде е той?
— Тук… — Това беше произнесено с накъсан шепот, един вид — ако кажех още една дума и щях да загубя съзнание.
— Тук… зад радиатора… — „Край, момчета, завеса!“
Толя бръкна зад радиатора, дълго опипва мястото, но намери пръстена. Всички се обединиха около мнението, че той принадлежи на Монаха. Толкова се бяха увлекли, че забравиха за лекаря и като че ли дори се възмутиха, когато той се появи. Те бързешком напуснаха стаята, но аз нямах никаква нужда от лекар, затова след като уж отново дойдох на себе си, реагирах на бялата престилка: започнах да пищя и да ритам, като на всичкото отгоре ревях с цяло гърло:
— Не искам, не искам, няма да ида!
Мъдрият Тати се досети, че се страхувам от лудницата и се попритесни. Лекарят помоли да му помогнат и тогава аз им показах на какво са способни откачалките — дори две от момчетата не успяха да ме удържат. Нямаше начин да ме ударят, но как ли пък иначе биха могли да се справят с мен? Аз не ги допуснах до себе си. Половин минута от този спектакъл беше достатъчна за Тати.
— Всички да излязат! — ревна той и тръгна към мен, почти просълзен: — Варя, успокой се… никой няма да те пипне. Ти си тук, с мен… Никъде няма да ходиш.
В края на краищата ние постигнахме споразумение, лекарят ми направи една инжекция и аз заспах. А когато се събудих, видях Доктора. Той седеше до леглото и държеше ръката ми.
— Как си? — попита, щом забеляза, че съм отворила очи.
— Добре съм. Тати ли те намери?
— Да. Обади ми се… иска да поживея тук известно време.
— Съгласи се — кимнах аз. — Сега най-безопасното място за теб е в тази къща.
— Ами работата ми? Взех си болнични само за една седмица…
— Болничните не са проблем и е по-добре да не се показваш навън. Според моите сметки тези дни на Монаха ще му запари под краката и ще освирепее.
Доктора ме погледна и отбеляза:
— Знаеш ли, този твой Тати наистина е разстроен… Отнася се добре към теб…
— И какво? — изсумтях аз.
Доктора сви рамене:
— Нищо. Не зная твоите планове за Тати, но просто… Не ти ли е жал за него?
— Жал ми е — признах си. — На мен изобщо ми е жал за всички хора, а също така за котките, за кучетата и за жабите.
Доктора постоя натъжен, а после се оттегли. Настроението му никак не ми харесваше. Налагаше се да го наблюдавам по-изкъсо…
Лежах два дни в стаята си, мълчалива и нещастна. Тати седеше часове наред до мен и се опитваше да ме утеши. От него научих, че Саша е в толкова тежко положение, че повече няма накъде. Преследвали го и нашите, и вашите, а на това отгоре — и старият му приятел Клим. Най-вероятно Монаха бил изчезнал от града и се бил притаил някъде, търсели го най-активно, а на този етап — за всеки случай — млатели приятелчетата му. Естествено това беше добре. Той и без това нямаше кой знае колко приятели, а така те съвсем щяха да намалеят. Ако разполагах с време, щях да измисля за Саша нещо по-интересно от куршум във врата, но Монаха истински ме плашеше и затова нямах никакъв избор. Тати се ядосваше, че изминаха два дни, а резултатите са нищожни, макар че за издирването на Монаха бяха отделени доста хора. Работата в моргата се увеличи, само че това не ми доставяше никаква радост, тъй като Саша за пореден път се бе измъкнал. Тати мислеше, премисляше и се мръщеше, а аз мило го поглеждах и се чудех: „Какво да направя с него? В този момент той ми е защита и опора. А пък кончината му — ако такава го сполети скоро — трябва да изглежда покъртително.“ Изобщо ние дълго се държахме за ръце и всеки си мислеше своето.