След два дни вече можех да ставам и дори се разходих из градината. По-нататък състоянието ми забележимо започна да се подобрява. Заех се отново с домакинската работа и радвах Тати със срамежливата си усмивка и сговорчивия си нрав. През тези дни играехме шах повече от обикновено.
Когато към края на седмицата окончателно се оправих, аз се обадих на Клим. Този път той ме позна веднага и сякаш се разтревожи. Помолих го за среща и я насрочих в същия онзи парк, където бяхме първият път. Той не посмя да ми откаже.
Посветих три часа на тоалета си, а след това отидох при Тати и заявих, че се каня да ходя на среща. Тати се притесни, не можа веднага да измисли какво да ми каже и повика Доктора. Естествено приятелят ми го зарадва: един вид — всякакви срещи са много полезни за моето пълно и окончателно оздравяване. Доктора говори дълго, употребявайки съвсем на място медицинските термини, но не успя да убеди напълно Тати. Първо, моят благодетел смяташе, че сега не бива да се мотая по улиците дори и с охрана, второ, Тати не можеше да понася Клим по принцип, а още повече — в качеството му на вероятен зет, и трето, много го безпокоеше фактът, че романтичната среща (както и да го въртиш, все пак Клим ме бе спасил) щеше да повлияе на моите чувства и като се вземеше предвид това, че аз не съм съвсем в ред, вероятно щях да си въобразя бог знае какво, а Клим щеше да се възползва от ситуацията, да се позабавлява с мен и да ме зареже — и какво тогава щеше да прави Тати? Поредното предателство можеше да подкопае крехкото ми здраве и как щеше да свърши всичко това — само един бог знаеше. Общо взето, мислите му бяха логични. Ех, колко е трудно да имаш голяма дъщеря, но за това е трябвало да помисли по-рано.
В края на краищата Тати даде съгласието си, но без каквото и да е желание. По време на проточилата се дискусия аз лежах в стаята си, потропвах с крак и препрочитах Ремарк. Вкусовете ни с Клим бяха доста сходни и ако днес някакво глупаво позвъняване не развалеше замисъла ми, щеше да стане забавно.
Срещата беше определена за три часа. Витя вече не живееше в къщата — в резултат на това, че не можа да ме опази. Добре че поне остана жив. В два и половина аз и Толя седнахме в неговото жигули, боядисано в някакъв съвършено нелеп цвят.
— Това е бойна кола — заяви той. Както стана ясно, това означаваше, че в нея липсват някои много съществени елементи, като дръжки, пепелници, задна седалка, а пък тя, горкичката, така се тресеше в движение, че зъбите ми започнаха да тракат.
Отдъхнах си, когато стигнахме до парка, но се оказа, че съм прибързала с радостта си, защото Толя излиза от колата в продължение на цели пет минути и чак тогава най-сетне успя да измъкне и мен. Изобщо това ни отне доста време, но независимо от всичко, ние пристигнахме с десет минути по-рано от определения час. Клим го нямаше и аз бързешком изтичах по алеята до любимата си пейка. Толя крачеше зад мен и за разлика от Резо, се отнасяше към задълженията си на охранител със спартанско спокойствие.
Тъкмо се бях настанила на пейката и бях влязла в образ, когато по алеята се зададе Клим. Толя седна в една сянка на около двадесет метра от мен и започна така да се прозява, че като нищо щеше да си откачи ченето. Охраната на Клим никаква не се виждаше, той влезе в парка сам, макар че трима от приятелчетата му останаха да го чакат в колата до входа.
Клим ме гледаше и тънеше в догадки около причината за моето обаждане. Аз нямах намерение да му обяснявам.
— Колко е хубаво, че пак си тук! — казах със сияещо лице. — Къде се губи толкова време?
Клим сякаш подскочи от изненада, ала се задържа на краката си. Погледът му бързешком се плъзна по лицето ми, но аз продължавах да се усмихвам като напълно нормален човек и това го объркваше.
— Къде беше? — повторих.
Той сви рамене:
— Днес ли?
— Ами да…
— Вкъщи… ходих по работа…
— Работа ли? — учудих се аз. — Защо ти е някаква си работа? Защо непременно искаш да се занимаваш с някакви си работи? Това е скучно. Не е ли?