— Сигурно — отвърна Клим, идвайки малко по малко на себе си.
Аз станах, хванах го за ръката и го поведох със себе си, но не по алеята, а по зелената трева. Наведох се, откъснах едно глухарче, а поривът на вятъра отнесе пухкавите му чадърчета. Клим ме гледаше и продължаваше да тъне в догадки. Сети се, че съм смахната и се поуспокои, а след това изведнъж установи, че съм много красива.
„Най-сетне. И за кого според теб се старах?“
— Глухарчетата са смешни, не мислиш ли?
— Мисля — съгласи се той любезно и дори заинтересовано, като при това овреме си спомни кой в момента се явяваше мой татко.
— Не ти ли харесва тук? — попитах уж изплашено, отваряйки широко очи.
— Не, защо… Каза, че искаш да се срещнем… Защо?
Този въпрос ме хвърли в размисъл.
— Не е ли все едно? Какво значение има?
— Така ли? — Клим ме гледаше с широко отворени очи и изобщо не знаеше как да разговаря с мен. Но със сигурност Ремарк му беше влязъл под кожата, защото не избяга, а продължи да върви до мен, гледайки ме с все по-нарастващо смущение. На свой ред, аз старателно възпроизвеждах сцената със срещата на двамата главни герои от романа „Черният обелиск“, който преди малко бях препрочела от сто тридесет и осма до сто четиридесет и шеста страница. След половин час, без сам да подозира, Клим започна да отговаря автентично, следвайки приблизително текста. А аз се възрадвах, защото налице бе благотворното влияние на сериозната литература. След още половин час рязко спрях, притиснах ръката на Клим към гърдите си и замълчах, сякаш се вслушвах в нещо.
— Ти ли беше там? — попитах.
— Къде? — леко се отдръпна Клим, надничайки в очите ми.
— Там… в мазето.
— Да, аз… Аз те намерих, помниш ли? — обнадежди се той.
— Разбира се, че помня.
— А какво стана преди това?
Замислих се, намръщих се и накрая отговорих:
— Не искам.
— Какво?
— Не искам да помня. Помня много неща, но не искам. И онези тримата също ги помня.
— Кого?
— Няма значение — заинатих се аз, притиснах се до рамото му и казах: — Сънувах те. Беше странен сън. Неистински.
— Защо да е бил неистински?
— Защото в действителност не става така. Нали зная? Аз не съм луда и всичко разбирам, само че понякога тук не ми харесва. Вчера например не ми харесваше и аз си отидох.
— Къде?
— Не зная. Там, където няма нищо. Където сме само ти и аз. И можеш нищо да не си спомняш.
Той внимателно ме погледна и кимна. Клим се плашеше от този разговор и от неговата явна безсмисленост. И предпочиташе да съм една съвсем редова жена, но изобщо не му се щеше да съм обикновена.
„Много забавно момче“, изсумтях наум.
На най-интересното място, когато той беше готов да броди с мен под липите, пък било то и цяла вечност, аз разперих ръце и казах:
— Трябва да се връщам.
— Вкъщи ли?
— Може би. Не обичам да се връщам. Ти няма да си там. Това е лошо. Изобщо там всичко е лошо. Ти ще дойдеш ли? — попитах ни в клин, ни в ръкав.
— Къде? — не разбра той.
— Не зная. Все едно. Както днес. Аз ще избягам оттам, а ти ела.
— Утре ли?
Замислих се.
— Утре? А, да… утре. Каква смешна дума! Ще дойдеш ли? Не ме оставяй.
— Утре в три часа, така ли? — попита той, а аз му махнах с ръка и започнах да се провирам през храстите.
— Да-да. Утре. — Затичах се по алеята, Толя се спусна след мен, а Клим остана да стои в пълно недоумение.
Щом забеляза това, Толя разпери ръце и му извика:
— След мазето стана такава!
На другата сутрин тръгнах на покупки. Този път ме съпровождаше момче на име Максим. Времето беше чудесно и аз не бързах да се прибирам вкъщи. Затова наредих на Максим да ме закара в центъра на града. Спряхме колата до универсалния магазин и продължихме нататък пеша. Аз вървях, а охранителят се тътреше подире ми, проклинайки женската природа: няма да купи всичко наведнъж и от едно място, ами ще се помъкне за един пакет чай на другия край на света. Оставаха около двеста метра до магазин „Караван“, когато видях мицубишито на Клим. Не наруших хода си, не обърнах глава и не разчитах кой знае колко на късмета си, защото едва ли той ме бе забелязал, а дори и да беше, оставаше да виси въпросът дали би поискал да ме познае.
Изскърцаха спирачки, джипът се закова до тротоара, а от него се появи Клим и извика: