Този път Клим реши да ми се оплаче, че не го бях познала в магазина. Погледнах го учудено и се разсмях до сълзи.
— Какви глупости говориш! — поклатих глава, след като се поуспокоих малко. — Как бих могла да не те позная? Като че ли не знаеш, че бих те открила и в най-гъстата тълпа! Ти просто ми се подиграваш.
— И все пак не ме позна. Беше много красива и ужасно чужда…
— А… — Отметнах коси от челото си и се загледах в небето. — Зная за кого говориш… Значи си я видял, така ли?
— Кого?
— Ами… нея. Много е строга и не ми разрешава да излизам. Представяш ли си: затваря ме в гардероба, за да не избягам. — Махнах с ръка. — Тя го измисли това, че съм луда. Тя е лекар. И освен това се сърди, когато разговарям с теб.
— Защо?
— Тя е… странна. Не иска да обича никого. Когато й казах, че те обичам, ужасно се ядоса.
— Ти си й казала, че ме обичаш?
— Ами да, разбира се! Защо трябва да го крия? Ти не си ми казвал, че трябва да крия това? Нали не се сърдиш?
— Естествено че не.
— А нея това я разстрои.
— Защо?
— Кажи ми: тя не ти ли хареса? — попитах, без да обръщам внимание на въпроса му.
— Това не е важно. Просто тя ми е съвсем чужда. Разбираш ли?
— Естествено — кимнах аз. — Тя е толкова нещастна… Много-много.
— Защо?
— Защото с нея се случи нещо ужасно — отвърнах с въздишка след кратък размисъл. — Не ми го е разказвала, но въпреки това аз зная. Дори понякога ми се струва, че съм била свидетел на всичко. Влизат трима… Не, първо единият… и я удря, и огледалото се счупва, виждам парчетата, а после влизат и другите двама. Помня лицата им… Как мислиш, видяла ли съм всичко това?
— Кое, Варя?
— Онова, което те са направили с нея? Или все пак тя ми го е разказала.
— Мъжете в онова мазе трима ли бяха?
— В мазето ли? В кое мазе? Съвсем не, това се случи отдавна… огледалото се счупи. Това стана в моя апартамент. Тя живееше в него.
— А ти?
— Сигурно и аз — също. Те я разпитваха за някакъв свещеник… да-да, за свещеника, а тя страшно крещеше… Аз не можех да й помогна с нищо… А после взех, че избягах. Ужасно, нали? Зарязах я и затова тя не може да ме понася. И ме заключва в гардероба. Много глупаво е да заключваш човек в гардероба, не намираш ли? А вчера тя така се ядоса… Каза, че е видяла онова момче.
— Кого? — не разбра Клим.
— Онзи, който влязъл пръв. Тя много се изплашила и каза, че никъде няма да ме пусне, защото те са тук, наоколо.
Станах от тревата и изтръсках полата си.
Тръгнахме по алеята и продължихме да разговаряме тихо и спокойно, но след двадесетина минути аз започнах да се тревожа и казах:
— Трябва да тръгвам. Ще се видим ли? Винаги ми е тъжно, когато те няма.
Щом чу последното изречение, Максим се подхилна и дори намигна на Клим. Но той изобщо не забеляза това.
— Обичам те — казах и тръгнах по алеята.
А той остана на място. И впрочем постъпи правилно, защото ако се бе помъкнал подире ми, щеше да развали тази толкова страхотна сцена.
Рано на другата сутрин някой започна да дращи по вратата ми.
„По дяволите!“, помислих си, защото този някой ме откъсна от сътворяването на един супер сценарий за двама актьори. Бях се отпуснала, нещо повече — дори заплаках, чувствайки се едновременно и героиня, и зрител. Неочакваното посещение предизвика у мен вълна от протест.
— Да! — креснах без намек за гостоприемство, тъй като очаквах да влезе Доктора. Не, беше по-лошо! На прага стоеше Резо и ми се усмихваше изключително мило.
— Ти? — учудих се аз. — Оздравя ли вече?
— Да — кимна той.
— А как е кракът ти?
— Прекрасно.
— И никак ли не те боли? — Намръщих се, а Резо се притесни и погледна към принтера, но въпреки това отвърна:
— Никак.
— Мислех, че поне още една седмица ще си полежиш — измърморих. — Добре де, влез и затвори вратата.
Той влезе, седна във фотьойла, сърцераздирателно въздъхна и започна:
— В действителност смятах да се появя по-рано.
— Защо?
— Ами… мисля, че никой не може да свърши тази работа по-добре от мен. Максим не става за охранител.
— Значи така било!
— Как си? — попита Резо.
— Прекрасно. Какво има?
Той въздъхна още по-сърцераздирателно и очите му започнаха да бягат.