— А… имаш предвид мазето ли? Толя ти е казал, че сега вече съвсем съм се смахнала, така ли? И ти се домъкна. Щеше да е по-добре да си лекуваш крака.
— Не ме боли вече.
— Тъй ли било… Излиза, че отново сме заедно: аз и ти. И да не си помислил да се мотаеш в краката ми. Разбра ли?
Той погледна към тавана, след това — към ръцете си, после — пак към тавана и кимна.
— Тогава върви си.
Резо тръгна към вратата, а аз му подвикнах:
— Е! Всъщност много се радвам, че се върна. — Той тъкмо се канеше да ми се усмихне, когато добавих: — Ще можеш ли да тичаш?
— Да тичам ли? — Усмивката се скри от лицето му.
— Ами… кракът ти е пострадал и тъй нататък…
— Ти каза, че ще идваш да ме виждаш.
— Сигурно съм забравила. Имам много работа, нали знаеш…
— Ти нарочно го хвърли.
— Не, не бива да мислиш така. Върви и си пази крака.
През следващите дни не се появих в парка, но за сметка на това срещнах Клим до гастронома. Беше извън всякакво съмнение, че ме причакваше. Тъй като не можеше да се изтърсиш на гости при Тати просто ей така, Клим беше научил дневното ми разписание и се бе курдисал тук.
Този път не се престорих, че не го познавам. При вида на Клим, Резо направи каменна физиономия и на всичкото отгоре изгаряше от желание да се скара с него.
— Здравей, Варя! — каза Клим, излизайки от колата, и започна настойчиво да се вглежда в лицето ми, опитвайки се да открие нещо в изражението ми.
— Здравейте! — със сведен поглед отвърнах аз и кимнах на Резо. Той се отмести точно на три крачки и се закова на място с много свадлив вид.
— Пак ли си с Резо? — попита Клим, тъй като не намираше какво друго да каже.
— Да. Той оздравя. В магазина ли отивате? Да вървим заедно.
— Не. Чакам тук един познат.
— Така ли…
Последва пауза. На Клим му се искаше да ме разтърси за раменете и да извика: „Варя, погледни, моля те, та това съм аз, позна ли ме? Наистина ли нищо не си спомняш?“ Естествено че нищо не помнех.
— Трябва да вървя — казах виновно.
— Да… — Клим сви рамене, влезе в колата и след няколко секунди изчезна зад ъгъла.
— И какво се пулиш? — попитах Резо.
— Ти се преструваш — строго каза той.
— Никой не те пита. И изобщо не смей да се месиш в моите работи, а още повече — да ме критикуваш. Ти си охранител — и толкова!
Бях се ядосала не на шега и размишлявах дали отново да не лиша за известно време Резо от трудоспособност. Той се сепна и обидено засумтя, сякаш бе прочел мислите ми.
На другия ден тръгнах към парка, Клим можеше да дойде, а можеше и да не се появи, но въпреки това в два часа вече седях на пейката, като предварително заставих Резо да се отдалечи на прилично разстояние под липите.
— Само се опитай да си отвориш устата или да се покажеш, когато никой не те вика! — изсъсках аз и дори тропнах с крак. След това си сложих шапката и разтворих една книга.
Смятах, че дори и Клим да се появи, това щеше да стане чак след един час. Но не след дълго той вече крачеше по алеята. Отдалече ме видя и ускори крачка.
— Здрасти! — вдигнах глава от книгата аз. — Намерих си шапката. — През цялото време постоянно ту губех, ту отново намирах въпросната шапка.
— Много ти отива. Толкова си хубава с нея! — Той седна до мен и хвана ръката ми. Това беше направо невероятно — Клим страдаше. — Какво четеш? — попита и взе книгата от ръцете ми.
— Не зная. Стихове.
— Обичаш ли стихове?
— Според мен четенето на стихове е доста скучно занимание. Но моят лекар казва, че задължително трябва да заучавам стихотворения наизуст. Това заздравявало паметта. Не разбирам какво има предвид, той изобщо е доста луд. Но тя също смята така и аз ги заучавам… Знаеш ли, че тя пак е видяла онзи човек, който счупил огледалото. Много се страхува, защото те са съвсем наблизо.
— Ти също ли се страхуваш?
— Аз ли? Не зная… Аз не мога да си ги спомня. Понякога си мисля, че ги помня, но това не е така. Те са й направили ужасни неща… Тя казва, че съм била там и затова съм полудяла. Това са глупости, нали? Всъщност тя е полудяла, защото мен те изобщо не са ме докоснали. Аз просто стоях и гледах. Зная, че беше така, но нищо не помня.
Клим мълчеше, държеше ръката ми и гледаше право пред себе си. Беше прекарал последните дни в търсене, но не на Монаха, както се надявах, а се бе опитал да събере повече информация за мен. Това не му бе коствало особени усилия. И от вчера вече със сигурност знаеше, че аз съм същата онази Варвара Салтикова, случайната позната на Монаха, при която той — Клим — бе изпратил момчетата си преди три години. Когато съмненията му на тази почва бяха изчезнали, беше почувствал, че губи равновесие и за пръв път в живота си се бе замислил за това, че светът не е подреден елементарно и че съдбата не е просто дума. След направеното откритие той бе седял в колата си час и половина, втренчил поглед в тъмнината зад прозореца, и сериозно бе разсъждавал върху това дали да не се застреля. (Не бих го посъветвала да хвърля сили за подобно нещо, защото доброволци за такова начинание винаги щяха да се намерят.) Призори глупавите мисли го бяха напуснали, но той си бе останал потиснат, смутен и смъртно изплашен. И сега, докато седеше на пейката до мен, Клим взе решение. А аз не се съмнявах, че ще изпълни замисъла си.