— Ръката ти е студена — каза той. — Да не си премръзнала?
— Не. Ще вали. Днес със сигурност ще вали.
Ние тръгнахме по алеята, а Резо се лепна отзад, като отправяше по адрес на Клим такива мисли, че аз не издържах и изкрещях:
— Престани веднага!
Клим учудено погледна към мен, а после — към Резо.
— Защо се ядоса?
— Да не е посмял да мисли гадости за теб!
— Да не би да знаеш какво мисли?
— Разбира се. Това изобщо не е трудно. Той смята, че ти не бива да ме държиш за ръката, защото аз съм луда, а виновен за това си именно ти. Що за глупост, кажи ми, моля те? Ужасен тъпчо и лъжец е и освен това — никога не му вярвам.
Щом чу думите ми, Резо демонстративно се приближи и заяви:
— Тати нареди да се приберем за обед. Имаме половин час път дотам.
— Чу ли какво говори този луд? — засмях се аз, но тръгнах след охранителя си.
Клим ми помогна да се кача в колата и каза:
— Внимавай да не си изгубиш пак шапката. Тя ми харесва.
— Целуни ме, моля те — помолих аз, той ме целуна и се усмихна, а изведнъж и на двама ни ни стана тъжно: и на него, и на мен.
Вратата се затвори, Резо подкара колата като луд, а аз заявих:
— Само посмей да кажеш думичка…
Вечерта аз и Доктора се разхождахме из градината.
— Какво се опитваш да направиш? — започна да ми досажда той. С всеки изминал ден Доктора нервничеше все повече и повече, а сега вече съвсем бе заприличал на истински лудньо.
Аз въздъхнах:
— Каквото и да ми говорят, странни същества са хората, Докторе. Да вземем например този Тати. Той е завършен мерзавец, но се отнася към мен като към родна дъщеря. Ами Клим? Той пък се влюби в лудо момиче. Боя се, че наоколо няма нито един нормален човек. А пък ти смяташ мен за побъркана. Понякога ми се струва, че само аз съм останала нормална, а всички други са някакви откачалки. Забавно, нали?
— Опитвам се да намеря логично обяснение на твоите постъпки. И не намирам. Това ме плаши.
— Я се разкарай със своята логика, Докторе!
— Мислех, че искаш да си отмъстиш на Клим и приятелчетата му. А ти си играеш на любов с него… Или не си играеш?
— Клим сам ще пречука приятелчетата си — изсумтях аз. — Поне така е решил. Но се страхува, че аз ще науча…
— Какво?
— Господи, Докторе, защо толкова трудно схващаш? Да не мислиш, че на Клим му е приятно да осъзнава, че сам е виновник за собственото си нещастие? Та нали любимата му е полудяла благодарение на неговите усилия! Клим е забавен тип, вече е прочел от кора до кора медицинската енциклопедия и сега знае за шизофренията и раздвоението на личността повече, отколкото ти. И се надява, че аз мога да бъда излекувана. Но много се страхува от това. Защото когато ме излекуват, аз мога да науча истината и той може да ме загуби.
— Такива мисли могат да побъркат човека — поклати глава Доктора. — Не ти ли е жал за него?
Аз развеселено казах:
— Хайде хайде, Докторе, спомни си с каква диагноза постъпих в болницата. И какво изобщо искаш от една шизофреничка?
В продължение на близо половин ден Резо пристъпя наоколо, цупи се и страда. Накрая го погледнах изпод вежди и се поинтересувах:
— Какво има?
— Убиха две момчета на Клим. — Така си беше, а още един от троицата неканени гости, които преди време се забавляваха с мен, беше отгърмял преди година.
— Тъй ли? — свих рамене аз. — Чудо невиждано! Монаха ли се е постарал?
— Не мисля. Убил ги е някой свой. Може и да е Клим…
— Чудо на чудесата и това си е! Защо му е да убива своите?