— Мисля, че ти знаеш защо.
— Много мислиш…
— А освен това Монаха се обади на Тати. И му говори за теб.
— Какво му каза?
— Че си дяволско момиче…
— Какво? — облещих очи аз.
— Така каза той. И че откакто си се появила, в града са започнали да стават някакви дяволски работи. Всички имат неприятности. Той не знае как вършиш тези неща, но цялата работа била именно в теб.
— Каква точно работа? А какво каза Тати?
— Каза, че това са глупости. И че ти нищо не знаеш и не можеш да знаеш. А Монаха просто търси начин да си спаси задника.
— Правилно е казал Тати. А ти защо нервничиш?
Резо облиза устни:
— Ами… може би Монаха не е пълен глупак… Схващаш ли за какво говоря? Тати те обича, но Тати е умен…
„Има си хас, умен е“, ядосах се, но се замислих.
По време на обеда седях срещу Тати и внимателно се вслушвах в него. Някои неща изобщо не ми харесваха, впрочем — както и на моя благодетел. Мислите му се насочиха към Доктора. Но Тати веднага се отказа от предположението си. Доктора, както и аз, нямаше достъп до ценни сведения. След обаждането на Монаха бяха проверили къщата от горе до долу за наличието на разни ченгесарски джунджурии и не откриха нищо.
„Да не би той да чете мисли?“, ядоса се Тати, ала не беше съвсем прав. Естествено Доктора не четеше мисли, но виж, аз… Тати беше хитър и подозрителен човек, значи трябваше да бъда предпазлива. И да свърша по-бързо с Клим.
Тати остави чинията настрана и заяви:
— Варя, заминавам за два дни. Вие с Резо оставате тук… — И нищо повече: каквото мислеше, това и каза. Много добре, сега беше моментът и Доктора да изчезне оттук, а аз щях да разполагам с време, през което да разиграя финала.
На сутринта, възползвайки се от това, че в къщата бяхме останали само тримата, т.е. аз, Доктора и Резо, за пореден път се опитах да се свържа със Скобелев и отново — неуспешно. Къде и защо толкова неочаквано беше изчезнал той? Изводите, до които стигах, ме плашеха: или го бяха засекли, докато изпълняваше бойната си задача и той бе напуснал града, или бе разгадал хитростите ми и сега се криеше от мен. Но при всички случаи не му отърваше да иде в милицията, така че този проблем можеше да почака.
Обадих се на Орлов.
— Къде, по дяволите, изчезна и с какво се занимаваш? — изкрещя той веднага след като чу гласа ми.
— Мисля, че много добре знаеш всичко — отговорих му с насмешка.
— Войната в града дело на твоите ръце ли е?
— Дори и да е така! Желаете ли да ме арестувате? Интересно за какво?
— Веднага престани с това!
— С какво да престана? Да ти правя кариерата ли?
— По дяволите… престани с всичко…
Стана ясно, че разговорът не се получава и аз затворих слушалката. Дълго хапах устни и гледах в стената. Нямаше как да бъда на няколко места едновременно, а щом беше така, значи ситуацията можеше да излезе от контрол. Скобелев, Орлов и Доктора… Дяволска троица…
Носех се из къщата като истинска фурия, а Доктора и Резо ме наблюдаваха, но не се решаваха да ме приближат. И правилно.
— Докторе, изчезни от града! — застопорявайки се пред него след поредния кръг по верандата, казах аз. — Вземи всичките ни пари и изчезни.
Той поклати глава:
— Не мога да те оставя в такова състояние.
— Че какво му е на състоянието ми?
— Варя, хайде да поговорим сериозно.
— Прави каквото искаш! — изревах аз. — За тебе ще е зле, малоумнико…
Привечер той напусна къщата, без да каже нито дума, а аз се заключих в стаята си, гледах часовника и пришпорвах времето. Точно в полунощ отидох до външната врата. Резо се материализира от тъмнината и ме хвана за ръката.
— Жалко, че не ти счупих и двата крака — въздъхнах. — Ей така ще си се тътриш подире ми.
Той не пожела да отговори, но и без това беше ясно, че ще се тътри.
— Не смей да се мотаеш в краката ми! — изръмжах аз, отворих портичката, а после с всичка сила я треснах под носа му и хукнах на бегом по улицата. Спрях едно такси, казах адреса на Клим, но когато наближих дома му, неочаквано взех друго решение и помолих шофьора да ме остави до телефонния автомат. В града имаше война и нямах представа как би постъпил Клим, ако откриеше пред вратата си късен гост. Ами ако започнеше да стреля?
Той вдигна слушалката след втория сигнал.
— Да? — подхвърли отривисто.
— Ти ли си? — промълвих. — Ти ли си?
— Варя? — Можех да се закълна, че Клим се изплаши. — Откъде се обаждаш?