— От гастронома. Виждам блока ти.
— Какво правиш навън през нощта?
— Ти ли ги уби? — изпищях. — Ти си ги убил…
— Кого?
— Ти знаеш. И аз зная всичко за теб…
— Почакай, почакай… Това са глупости…
— Не, всичко зная… Спомних си… Ти си мислеше, че нищо няма да мога да си спомня, но аз си спомних.
— За какво говориш? Варя, стой където си, ей сега ще дойда.
Нима наистина щеше да дойде? Не, той със сигурност бе откачен…
Клим изхвръкна от входа, обличайки в движение якето си, а аз излязох на светлината на уличната лампа, за да ме види. Хванах се с две ръце за раменете си и се залюшках като лист на трепетлика.
— Варя… — Вече беше до мен.
Погледнах го и затресох глава.
— Не. Не ме приближавай… Тя всичко ми разказа, тя е умна, а аз съм глупачка… да, глупачка, глупачка… — Той се опита да ме прегърна, но аз се отскубнах. — Господи, защо направи това?
— Кое? — смути се Клим.
— Защо? — разридах се аз и свих рамене. — Наистина ли нищо не разбираш…
— Варя, чуй ме, ще те откарам в болницата.
— В каква болница? Защо ми е болница?
Крещях с цяло гърло и се тръшках под светлината на уличната лампа, а той се опитваше да ме възпре. Най-сетне успя, хвана ме за раменете, стисна ме силно и започна да ме разтърсва:
— Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?
Затворих очи, треперейки с всяка клетка от тялото си, а след това започнах да дишам по-равномерно.
— Закарай ме вкъщи — помолих жално.
— Вкъщи ли? — не разбра той.
— Студено ми е, искам вкъщи.
— Разбира се — обезумя накрая и той. — Колата ми е ей там, до входа, да вървим!
Седнахме в джипа, аз продължавах да се люшкам като трескава, а той ме гледаше. След това запали мотора, а ръцете му трепереха. Застанах на колене върху седалката, притиснах се до рамото му и помолих:
— Кажи ми, че това не е истина. Няма да повярвам на никого другиго, само на теб.
— Това не е истина — бързешком отвърна Клим. — Всичко е лъжа. Успокой се. Толкова ме изплаши!
— Къде отиваш? — попитах с почуда, поглеждайки през прозореца.
— Карам те вкъщи.
— Нима не знаеш къде живея? Завий тук.
— Къде трябва да те закарам?
— Карай направо.
Той наистина нищо не разбираше и пое напред, след петнадесет минути навлязохме по същия онзи мост, от който преди три години аз се пльоснах във водата в безчувствено състояние. По-точно — не се пльоснах, а ме пльоснаха.
— Спри колата! — изкрещях. Клим натисна спирачката, джипът рязко спря, а ние едва не разбихме стъклото с челата си. — Защо ме докара тук? — промълвих аз.
— Да съм те докарал ли? Ти поиска…
Отворих вратата и хукнах да бягам с всички сили.
— Къде отиваш? — извика Клим и изскочи от колата, зарязвайки я насред пътя.
Аз се хвърлих към парапета и погледнах надолу. Черната вода примамливо блестеше.
— Всичко е точно така! — поклатих глава. — Всичко е така, както казваше тя.
— Варя…
— Не ме приближавай! — креснах отново, той направи крачка, аз мигновено се прехвърлих през парапета и замрях, впила пръсти в него.
— Варя, моля те! — прошепна Клим и дори в тъмнината се виждаше как лицето му пребледня. — Дай ми ръка, дай ми ръка, Варя… — Очите му станаха големи и тъмни като водата долу.
— Не ме приближавай…
— Добре. — Той се закова на място. — Добре. Само се върни обратно.
— Нямам къде да се върна — разплаках се аз. — Ти знаеш… Нищо няма, и мен също ме няма.
— Варя, моля те… обичам те… хвани се за ръката ми. Чуваш ли?
Мислите му се въртяха като тъмен рояк, а една от тях беше най-настойчива. Усмихнах се, изхлипах и се отблъснах от парапета.
Той се втурна напред и успя да ме хване за ръката. В продължение на около половин минута ние се гледахме в очите, а под нас беше само черната бездна — същата като в очите му.
— Моля те, помогни ми — изплаших се аз. Дланите ни се бяха изпотили и пръстите ни се плъзгаха.
Той се опитваше да намери някаква опора с лявата си ръка и не можеше да се хване за нищо.
— Подай ми другата си ръка! — извика изплашено Клим, навеждайки се надолу.
— Не искам да умирам — прошепнах и се повдигнах към него, той ме хвана за лакътя, но се подхлъзна и едва сам не падна, аз извиках, а той пусна лакътя ми, гледайки ме с ужас в очите.