„Клим би могъл да ме измъкне, ние да се прегърнем и да се обичаме дълго и щастливо. Аз дори бих могла да се излекувам от шизофренията си и да му родя много деца… Е, и къде е тук романтиката? По дяволите!“, отсякох. Пръстите ни се изплъзваха… Уж този кадър бе доста популярен, но въпреки това разтърсваше. Клим се опита да подхване дланта ми и не успя. Устата му се разкриви в крясък, а на мен изведнъж ми стана смешно: „Я виж ти, сети се, че има Бог…“
Разтворих длан… ръцете ми отхвръкнаха настрани като криле и аз полетях надолу. Но не беше много приятно да цамбурнеш в реката от такава височина. Затова леко коригирах полета си и се гмурнах във водата с главата надолу. Дълбочината не беше малка и ми трябваше време, за да изплувам на повърхността. Плюейки и тръскайки глава, се опитах да се огледам и веднага видях Клим. Не му бе хрумнало нищо по-умно от това да скочи след мен. А на всичкото отгоре не можеше да плува. Скапан спасител… Ама че работа! Истински лудньо.
Ако той ей сега се удавеше, щеше да ме лиши от всякакво удоволствие. Тук течението беше силно, Клим отчаяно се мяташе, но в момента, в който успях да се приближа до него, той вече бе изчезнал под водата. Бях принудена да се гмурна и да го търся. Плувах добре, но не беше лесна работа да мъкнеш върху себе си як мъжага. Клим бе безжизнен и тежеше не по-малко от сто килограма. Хванах го за яката на якето, придържайки лицето му над водата, и заплувах към брега, ругаейки.
Плясъкът зад гърба ми ме изплаши, тук не се въдеха акули, но въпреки това беше страшно. Изпищях и се обърнах. С два силни маха разстоянието помежду ни преодоля Резо и ме хвана за ръката.
— Дръж Клим! — извиках, плюейки. — Май че се е нагълтал с вода.
Беше ми по-лесно да плувам без голямата тежест и аз първа излязох на брега, а Резо измъкна Клим и го сложи на пясъка.
— Жив ли е? — попитах.
— Мисля, че да.
— Прекрасно. Изчезвай оттук! Надявам се, че ще му провърви и ще го прибере някой милиционерски патрул.
Влязох във водата.
— Къде отиваш? — разтревожи се Резо.
— Налага се да поплувам още малко — подсмихнах се. — Не бива да оставяме следи.
През следващите два дни си останах вкъщи, без да излизам където и да било. Резо се държеше изключително прилично и се появяваше само тогава, когато го повиквах. Въпреки че не се сдържа и попита:
— Защо го извади?
— Проявих човеколюбие! — отрязах аз. — Инстинкт, чувал ли си тази дума? Единият се дави, а другият го спасява.
— Мисля, че ти искаше той да го направи сам.
— Сам да се спаси ли? — повдигнах вежди.
— Не. Сам да се убие.
— И на кого си се метнал толкова умен? — поклатих глава.
Тати съобщи, че ще се забави. Къде ли и по каква ли причина? Събитията изобщо не ми харесваха. Доктора не само че не се махна от града, ами взе, че тръгна и на работа. Всичко се случваше съвсем не така, както го бях замислила.
Възползвайки се от това, че Тати го няма, а ние с Резо бяхме оставени сами на себе си, аз още веднъж се опитах да открия Скобелев. Дръзнах да мина по улицата, на която живееше, и дори надникнах в пивницата. Позвъних му и няколко пъти по телефона. Резо се цупеше и изглеждаше нещастен, но не задаваше въпроси.
— Можеш ли да разбереш как е Клим? — попитах.
— Прекрасно — избоботи той. — Освестил се е и вече ни се обади.
За мен това беше новина.
— Обадил ли се е? Кога?
— Вчера. Попита къде си. Отговорих му, че не зная и че никой не знае.
— Защо не ми каза?
— Ами ти не си ме питала. Ако беше попитала, щях да ти отговоря.
— Е, браво… Как смяташ, той какво си мисли, че е станало с мен?
— Вчера някакви малоумници претърсваха реката до моста и по течението. Мисля, че Клим те е погребал.
— Страхотно! Малко по-късно ще възкръсна.
— В такъв случай не бива да се появяваш в града.
Последната забележка ми се стори мъдра. Всичко трябваше да върви по реда си и ние щяхме да видим какво ще излезе от това.
Продължавах да звъня на Скобелев и вече дори подозирах, че това занимание е безполезно. Той или беше загинал, или беше избягал от града. Когато за пореден път набрах номера му, след няколко секунди с изненада чух мъжки глас:
— Да.
— Виктор Алексеевич, моля ви.
— Ти ли си? — зарадва се той. Съмненията ми отпаднаха: разговарях със Скобелев, но след дългото отсъствие неговото появяване изглеждаше подозрително и аз не бързах да се успокоявам особено: