— Много се изплаших — казах. — Къде беше?
— Търчах из града — бързешком отвърна той, но се усещаше, че е много развълнуван. — Не можех да те предупредя, т.е. много дълго звънях на номера, който ми остави, но никой не ми отговаряше.
— Сега живея на друго място, изпълнявам задача. Опасно е да се обаждаш там. — И на това място Скобелев произнесе една фраза, от която на мен направо ми прилоша.
— Варя, намерих Монаха.
— Какво?
— Видях го случайно в града и го проследих. Отначало се колебаех, но сега съм съвсем сигурен: той се крие в Лужино, нали знаеш това място, там има недостроени вили, точно до реката. Та така: Монаха е в една от тях. Ръководството все още интересува ли се от него?
— Разбира се. Разкажи ми по-подробно.
— Забелязах го случайно в града. Тръгнах след него. Видях го да говори с някого по телефона и запомних номера. След това го изгубих и реших да разбера на кого се беше обаждал. На една млада дама. Следих я няколко дни и така засякох Монаха. Той е в първата недостроена вила от реката… — Скобелев помълча малко и попита: — Заповедта в сила ли е?
— Виж какво, Витя. Трябва да се видя с него и да си поговорим. Ти ще ме подсигуряваш. Ще очистиш Монаха само в краен случай. — Той не отговори веднага. — Разбра ли? — попитах.
— Да. Кога трябва да отида?
— Сам решавай. Аз ще се появя там някъде след около два часа.
Затворих слушалката и се разходих из стаята, впрочем ходенето ми повече приличаше на тичане. Предстоящата среща с Монаха много ме развълнува.
Лужино се намираше на половин километър от околовръстния път. Преди няколко години там започнаха да строят вили и те наистина взеха да никнат като гъби: абсолютно еднакви, огромни, от червени тухли, отдолу, както се полагаше — с гараж, а под покрива — с мансарда. Това чудо струваше много скъпо, но районът не бе избран сполучливо — съвсем наблизо имаше шумно шосе. Пък и самите вили бяха наредени плътно една до друга и около тях нямаше нито градини от по половин декар, нито зелени поляни с размерите на летище. На кого можеше да му хареса такава теснотия? Богатите хора презряха района, а двуетажните уродливи постройки от по триста квадратни метра не бяха по джоба на бедните. Вилите пустееха (според мен бяха около дванадесет парчета), а фирмата, която ги строеше, май че фалира. Но когато понякога минавах оттам, виждах от другата страна на пътя да се възвисява кран и други машини, което намекваше по един или друг начин, че работите продължаваха.
Значи Монаха си бе намерил там пристан. Вътрешното обзавеждане на вилите не беше довършено, но със сигурност имаха покриви, врати и прозорци със стъкла. Следователно там можеше да се живее, ако човек не се гнусеше от известни неудобства. Оставаше неясно само едно: на какво разчиташе Монаха, навъртайки се близо до града и по този начин постоянно рискувайки буйната си главица? Та нали не само Скобелев, а и всеки друг можеше да проследи приятелката му, която го снабдяваше с храна! Какво пък, щяхме да се срещнем и да разберем.
Оставаше ми да реша какво да правя с Резо. Излязох на верандата и му хвърлих едно око. Седеше в креслото и гледаше неотклонно в една точка, от което можеше да се направи заключението, че бе намерил в нея нещо интересно. Щом усети, че съм до него, той вдигна глава и се смръщи. Трябваше да приспя неуморната му бдителност.
— Резо — повиках го жално, — моля те, ела в моята стая.
Той се довлече в стаята ми, а аз извадих една дискета и му я подадох:
— Скрий я. Никой не бива да я вижда.
— Какво има там?
— Моите мисли.
— Това не са мисли, а дивотии и недей да ме баламосваш.
— Ако моите мисли станат реалност, ти ще бъдеш велик човек. Мога ли да разчитам, че никой — освен теб — няма да види дискетата?
— Разбира се — измърмори той.
— Благодаря. И още нещо: трябва да взема една кутия от тавана над килера, да вървим!
Килерът беше голям и се заключваше с резе.
— А защо ти е кутия? — прояви любопитство Резо.
— Сега ще разбереш — отвърнах.
Той разгъна стълбичката и се заизкачва нагоре, а аз изскочих от килера, заключих вратата и за по-сигурно преместих една табуретка пред нея. Трябваше му време, за да се измъкне оттам.
Хукнах презглава към гаража. Резо винаги носеше със себе си ключовете от опела, но освен опел, там имаше и един много стар форд. Тати отдавна искаше да се отърве от него, ала все не му стигаше време и колата спокойно си ръждясваше в кьошето. Впрочем за ръждясването беше силно казано, фордът изглеждаше съвсем прилично, дори бих казала — луксозно. Естествено не според Тати, а според мен. Ключовете му висяха тук, в гаража, на един пирон до входа. Натиснах копчето, изчаках вратата да се отвори и запалих мотора, долавяйки как от къщата се разнася шум от ритмични удари — беше Резо, който се опитваше да се освободи. След пет минути вече летях по булеварда. Сега Резо не можеше да ме догони дори и с опела си, защото просто нямаше да открие следите ми.