15
След като се поуспокоих малко, отворих прозореца и започнах да обмислям как по-бързо да стигна до Лужино. Спрях на светофара, потънала в разсъждения и без да обръщам внимание на заобикалящата ме действителност. И тук се случи едно съвсем неочаквано събитие. Първо усетих как нещо сякаш разтърси съзнанието ми, после се обърнах и видях Клим. Стоеше буквално на няколко метра — на тротоара до джипа си. Видя ме, олюля се, като при това имаше вид на абсолютно побъркан, след което май се развика.
Без да дочакам зеления сигнал на светофара, аз натиснах газта и видях в огледалото как Клим се хвърли към джипа, измъкна за яката момчето, което седеше зад волана, блъсна го настрана, скочи в колата и внезапно започна да прави маневра.
Но потокът от коли не му позволи да я осъществи веднага, а аз увеличих скоростта, загърбвайки всички правила за уличното движение. Свърнах на първия завой и въздъхнах с облекчение, защото не видях мицубишито зад себе си. Но грешах! Рано бе да се радвам.
Сметнах за неразумно да се приближавам с колата до недостроените вили, оставих форда до една бензино-колонка и продължих нататък пеша. Проявих предпазливост и се спуснах към реката, а вече оттам се изкачих по стръмния бряг до вилата, която ме интересуваше. Повъртях глава и започнах внимателно да се промъквам към вратата. Не планирах да влизам в къщата, надявайки се да примамя Саша на чист въздух и да си поговоря с него там. Освен това много разчитах, че Скобелев ще бъде някъде наоколо и че ще се намирам под неговата защита. Приближих се до вратата и се заслушах. Тишина. Саша не бързаше да се показва. Вратата нямаше дръжка, хванах я с пръсти за ръба и я дръпнах към себе си, тя се отвори и аз внимателно влязох вътре.
Монаха беше в къщата — почувствах това веднага, а той ме бе забелязал, докато се бях качвала по склона, и сега ме чакаше. Някъде отляво, зад стената. Така и не бяха сколасали да направят подовите настилки, тъй че вървях по бетонната плоча, стараейки се да стъпвам много предпазливо, но въпреки това вдигах достатъчно шум.
Завих наляво и видях стълбички, които водеха към мазето. Направих няколко крачки и се заковах пред вратата.
— Ей! — извиках високо, защото вече нямаше смисъл да се крия: Саша знаеше, че съм тук.
— Влизай — отговори той зад вратата и аз я блъснах с ръка. В мазето беше светло благодарение на мощен електрически прожектор. Вътре имаше скована набързо от дъски маса, една табуретка и легло в ъгъла. Леглото изглеждаше съвсем прилично, а бельото дори беше чисто. Явно приятелката на Саша се грижеше добре за него.
— Здрасти! — казах и се усмихнах, а в отговор получих криво подхилване. Саша седеше в сянката до масата, а под дясната му ръка имаше пистолет. — Как се чувстваш тук? — попитах.
— Нормално. Това беше твоя работа, нали?
— Какво имаш предвид? — учудих се. — Дойдох да те предупредя, че те вече знаят, че се криеш тук. Изчезвай!
— Интересно — къде? — развесели се той.
— Не зная. Държавата ни не е малка.
— Този град ми харесва.
— Естествено, но е по-добре да живееш в чужд град, вместо да лежиш в гробището на родния си.
Усетих го, преди да се появи в мазето. Изругах наум, преместих се малко по-надясно, за да не попадна под кръстосания огън, и казах:
— Може ли да седна?
— Сядай, ако намериш къде.
Точно в този момент влезе Клим.
— Ех, че хубаво, всички са налице! — изсмя се Монаха и сложи ръка върху пистолета. — Хвърли ютията, иначе ще ти отнеса тиквата още преди момчетата ти да довтасат.
Ръката на Клим се шмугна под сакото му и така си и остана.
— Варя, махни се оттук! — каза Клим, а Саша се засмя.
— Стига, момичето е дошло да се полюбува как ние с теб ще се пречукаме взаимно. Нали така, радост моя? Клим — обърна се той към заклетия си враг, — наистина ли нищо не си разбрал досега? Тя просто е една луда кучка, побъркана на тема мъст. Не съм убил момчетата ти. И няма да се учудя, ако се изясни, че и ти не си убил моите. Не зная как, но тя е забъркала цялата тази каша. Опитах се да обясня това на Тати, но той е просто един изкуфял старец, а тя е успяла да баламоса и него. Лъжлива отмъстителна мръсница — ей това е тя.