— Позна. А сега се махай оттук!
През нощта сънувах страшен сън: погребваха ме жива. Исках да извикам, но не можех, защото устата ми бе пълна с разни гадости. Доктора стоеше до ковчега ми, усмихваше се и мило ми повтаряше:
— Не се тревожи. Всичко е наред.
Аз въртях очи и се опитвах да стана.
— Прощаването свърши! — извести някой и започнаха да заковават капака на ковчега.
Събудих се от собствения си вик, седнах в леглото и се заоглеждах изплашено. Впрочем в действителност нямаше никакъв вик, защото иначе Резо щеше да се появи в стаята ми, а той не беше тук.
Вмъкнах се под одеялото, опитвайки се да овладея треперенето си. В стаята беше тъмно и страшно. Лежах и мислех колко ужасно е да си сама. Можеше да ме мъчи болка, можех да умирам, но на никого нямаше да му пука за това. Надигнах глава и се вслушах. Господи, каква тишина… И в тази тишина бях като в гроб.
„Ама че глупости! — появи се в главата ми една мисъл. — Ти изобщо не си сама. Между другото в съседната стая е Резо и отдавна е време да осъществиш мечтите му или натрапчивите му идеи — наречи ги както искаш. Според мен момчето си заслужи…“
— А аз не смятам така — ядосах се.
„Я стига! — Гласът сякаш идваше отстрани, вероятно шизофренията ми прогресираше. — Хайде хайде, върви! Той е много нещастен, всичките му принципи отидоха по дяволите, между другото е последователно момче и му е кофти без принципи. А ти сънуваш всякакви дивотии. Иди и зарадвай човека.“
Мушнах крака в пантофите си и дори попитах шепнешком:
— Ей, кой си ти? Сама ли си говоря? Естествено че си говоря сама, с кого другиго бих могла? Чудо невиждано!
Излязох от стаята, без да включвам лампата, и постоях малко пред вратата на Резо. Тишина.
„Може би не си струва да го будя?“, помислих си и отстъпих на крачка. Но в този момент сякаш някой ме блъсна по ръката и каза: „Върви-върви!“
Хванах дръжката на вратата, открехнах я и надникнах в стаята. До леглото светеше нощна лампа. Може би и той сънуваше лоши сънища.
Резо веднага вдигна глава, ръката му се шмугна под възглавницата, но в следващия миг той вече се усмихваше, а след това извади ръката си и попита:
— Какво има?
„Какво какво, откъде да зная?“
— Страх ме е — изтърсих аз и тръгнах към леглото му. Той се дръпна към стената и престана да се усмихва. — Може ли да остана при теб? — казах и без да дочакам отговор, бързо се мушнах под юргана. Свих се на кълбо, тутакси се успокоих, клепачите ми натежаха и почти веднага заспах. Всъщност — не за дълго.
„Според теб това честно ли е? — полюбопитства гласът в мен. — Между другото момчето е в прединфарктно състояние. Престани да се лигавиш и се дръж както трябва.“
„А как трябва?“ — попитах язвително.
„Ами не зная… Всъщност, след като вече си дошла, всичко трябва да стане, както се полага.“
„И кой си ти, умнико такъв?“, поинтересувах се аз — и се събудих.
Помръднах внимателно, после реших да се обърна на другата страна и да се настаня по-удобно. Идеята не се оказа особено сполучлива, защото ширината на леглото не предполагаше двама души да спят върху него на прилично разстояние един от друг. Изпънах крак и той по някакъв начин се оказа между краката на Резо, а неговите ръце — върху моите гърди. В това положение на мен не ми оставаше нищо друго, освен силно да го прегърна и да поднеса устните си за целувка. Което и направих.
„Слава тебе, Господи!“, каза ехидно някой вътре в мен.
На сутринта стоях зад кухненската маса, подпряла брадичка с ръка, и гледах в една точка. Резо пиеше кафе и — няма да крия, — ми хвърляше погледи, преливащи от задоволство.
— Как мислиш, къде се дяна Тати? — попитах. — И защо никакъв не се обажда?
Резо сви рамене:
— Тати не ме интересува особено. Тревожи ме друго. Например — твоите планове. Успяваш ли да следиш мисълта ми?
— И още как! — изсумтях аз. — Кажи: каква работа би могъл да има?
— Никаква — намръщи се Резо, а в това време в главата му имаше само една мисъл: „Разкарай се!“
Умният Доктор не можеше да се скрие от мен, колкото и да се стараеше, а пък на Резо това напълно му се удаваше, може би защото в неговата празна глава изобщо нямаше мисли.
„Много важно! — изсумтях. — Затова пък има други достойнства.“
Преместих поглед към лицето му, въздъхнах и помислих на глас: