В този момент Резо започна да нервничи, защото не му се искаше да ме пуска сама. Но пък не можеше да остави сам и Доктора. След като изгубих около пет минути, аз като че ли успях да го убедя, че чудесно ще се справя с всичко и закрачих към дома на Скобелев.
Стопанинът на апартамента беше в банята. Гледката беше ужасна. Проверих ключалката на входната врата, затворих плътно и вратата на банята и се заех с обиска. Нямаше нищо, което да подсказва с какво се бе занимавал напоследък обитателят на това жилище. Нито една снимка, нито една подозрителна бележка. Дори номера на моя телефон никъде го нямаше.
Въздъхнах не без облекчение и отидох в мазето. Тук, под металната каса с картофи, Виктор бе скрил пистолет. Разбира се, ако не го беше преместил на друго място. В последно време не държеше друго оръжие в дома си. Утре трябваше да отида на вилата му и да проверя и там.
Пистолетът беше в желязна кутия, увит в намаслен парцал. Мушнах оръжието в чантата си и бързешком се изнизах от мазето. Виктор не бе оставил предсмъртно писмо, следователно близките и приятелите му щяха да решат, че мъката е съсипала човека.
Погледнах към вратата на банята и поклатих глава:
— Кучи син си ти, Докторе. Не бива да лишаваш хората от илюзии.
След пет минути бях в колата. За това време Доктора беше успял да дойде на себе си и сега, блед и равнодушен, гледаше през прозореца и се терзаеше от безрадостни мисли.
— Трябва веднага да заминеш! — мрачно казах аз. — Един дявол знае как ще тръгнат нещата тук…
— Ти просто искаш да се отървеш от мен. Мислиш ли, че нищо не разбирам? Спиш с този неандерталец и аз вече не съм ти нужен.
Това изявление предизвика у мен пристъп на неочаквано веселие.
— Можеш да ми кажеш още, че съм курва. Ще уцелиш десетката.
— Работата не е там… — нацупи се той.
— Там е, Докторе, там е. Махни се от града, защото ако се опиташ да ми попречиш, ще направя всичко възможно да те тикна в затвора. Ясно ли се изразих?
Той нищо не отговори, излезе от колата и тръгна към стоянката за таксита.
— Не постъпи много умно — въздъхна Резо.
— Че какво да го направя сега, да го убия ли? — ядосах се аз.
Резо сви рамене и си помисли: „Естествено.“
— Той е мой близък приятел — започнах да се оправдавам и сама се ядосах на себе си, че го правя. — Заедно сме повече от две години. Разбираш ли?
— Естествено че разбирам — каза Резо. — И няма защо да нервничиш.
— Не мога да не нервнича, когато наоколо стават такива неща. Доктора е откачил, а Скобелев — още по-лошо: взе, че се обеси. И ми развали всичко.
— Кое всичко? — обърна се към мен Резо. За да не бодем очите на гражданите, той незабелязано беше потеглил и сега обикаляше в кръг карето от блокове.
— Имах план. Просто изумителен план. А сега той отива по дяволите.
— Ясно — кимна Резо. — Трябва ти килър. И кого си се наканила да пречукаш?
— Евгений Алексеевич Чумаков — въздъхнах. Резо едва не налетя върху стълба на една улична лампа:
— Чумата ли?
— Чумата, ако така повече ти харесва.
— Това изобщо не ми харесва. Защо ти е Чумата? Той е приятел на Тати… и изобщо той си е той, а ти си си ти.
— Тати си мисли, че той му е приятел, а Чумаков е на друго мнение по въпроса. Докато Тати нехае безгрижно край басейна, приятелчето му не си губи времето напразно и скоро Тати ще бъде много учуден, защото в най-добрия случай ще го изпратят в пенсия, а в най-лошия… знаеш какво ще стане в най-лошия…
— Защо да не разкажем това на Тати?
— А той ще повярва ли? Нямам доказателства.
— А ти изобщо откъде знаеш какво е намислил Чумата?
— Откъде, та откъде, откъдето трябва! — измърморих. Нямах желание да разказвам на Резо за своята дарба. Опитът ми с Доктора ми подсказваше, че трябва да пазя своите тайни за себе си.
— Според мен лъжеш — заяви Резо. — А всъщност просто продължаваш да играеш.
— Какви са тези глупости? Че какво печеля от тази игра?
— А какво получаваш, когато печелиш? Удоволствие — сви рамене той. — Значи искаш да убия Чумата — премина направо на въпроса Резо, а на мен направо ми прилоша.
— Не, не искам.
— Лъжеш. Или си си набелязала някой друг килър, на когото можеш да се довериш?