— Ти не си килър, ти си охранител.
— Боя се, че вече не съм. Успях да наруша всички съществуващи правила.
— Какви правила, по дяволите? — измърморих.
— Не е трудно Чумата да бъде убит — отново се върна към темата Резо. — Той е малко… лекомислен, точно така бих определил характера му. Чумата не обича да се движи с охрана и живее сам в обикновен тристаен апартамент. Умен е, не се набива на очи, стои зад гърба на Тати и досега нито веднъж не са се опитвали да го убият. Поне аз не си спомням да е имало такъв случай. Мога да отида у тях. Тати сигурно пет пъти досега ме е изпращал при Чумата с поръчения. Той не би се учудил.
— Тати има ли навика да му се обажда по телефона, преди да те изпрати?
— Обажда му се. Но пък може да възникне и нещо спешно.
— Той ще те види и сам ще му се обади, за да разбере за какво става дума.
— Първо ще ми отвори вратата. Ще му кажа, че Тати ме е изпратил да го взема. Дори и да реши да провери, няма да успее.
— Честно казано, твоят план не ми се струва много сполучлив.
— А имаш ли друг? — учуди се той. — Обещай ми, че няма да пипнеш Тати — добави Резо след малко.
— Просто исках да го изпратя в пенсия. Честно. Никога не съм планирала да се отърва от него… изобщо. Само че знаеш ли къде е проблемът: че Тати може да поиска да се отърве от мен. А тогава ти какво ще правиш?
Резо въздъхна тежко и много дълго не отговори, толкова дълго, че аз дори започнах да се тревожа.
— Тати ми нареди да те защитавам. Точно така ми каза: отговаряш за нея с главата си. Друга заповед не е имало. Но Тати не уточни от кого трябва да те защитавам и от кого — не. Значи ако те защитавам от Тати, аз ще изпълня заповедта.
Нямаше начин да ти стане скучно с Резо — той много обичаше да разсъждава. Аз послушах, почудих се, а сетне казах:
— Според мен това е много правилно решение.
— Аха. Само че ти така и не каза какво ще правиш по-нататък?
— Хайде първо да свършим едно нещо, а после ще преминем и към друго.
Не бързах да го посвещавам в плановете си. Ако замисълът ми успееше, след гибелта на Клим и Монаха, а също и след предполагаемата кончина на Чумата, в града щеше да настане пълна бъркотия и властта щеше да се смени. Тати беше стар човек и най-вероятно щеше да бъде принуден да гледа отстрани как младежта се хвърля в бой за сфери на влияние. А в тази ситуация, както е известно, който превари, той ще завари.
Хвърлих поглед към Резо: един смешник на трона — точно това заслужават те… Истинско щастие беше, че хората не можеха взаимно да четат мислите си.
Ала когато след един час Резо влезе в кабинета на Тати и поиска разрешение да отсъства до сутринта, тъй като трябвало да посети любимата си, аз започнах да нервнича, а след това дори изпаднах в паника. Направо от кабинета Резо отиде при своя опел, без нито веднъж да се обърне назад, влезе в колата и изчезна зад завоя. Аз започнах да гриза ноктите си и да се щурам из стаята. Това, че Резо не дойде при мен и не се обърна на тръгване, ми се стори обидно, а мисълта, че можех да не го видя повече, предизвикваше остра болка у мен.
Нощта беше безкрайна и мъчителна. Бях готова да пратя по дяволите всичките си планове и се молех Чумата да е заминал някъде извън града и Резо да не успее да го намери. Впрочем, тъй като добре го познавах, бях сигурна, че това нямаше да го възпре и следователно в този случай рискът само щеше да се увеличи. Тази мисъл предизвика панически ужас у мен. Много ми се искаше да избягам от къщи, да се обадя на Резо, да направя още някаква глупост, само и само да се убедя, че е жив и здрав.
Изпаднала в пълна истерия, към три часа през нощта се измъкнах от стаята си и се прокраднах до телефона в хола. До него имаше килер, затворих се вътре заедно с апарата и светейки си с една запалка, набрах номера. Сърцето ми туптеше някъде в гърлото, а след това изобщо спря, щом чух гласа му.
— Да.
— Аз съм — успях да произнеса чак на третия опит.
— Вкъщи ли си? — разтревожи се той.
— Да.
— Всичко е наред, ще се видим утре.
— Не се връщай, ще се срещнем някъде и ще заминем…
— Сега това не е разумно — въздъхна той.
Върнах се в стаята си и мислех за Резо. Беше необикновено деликатен човек и никога за нищо нямаше да ме упрекне.
„Трябва да изчезнем! — реших аз. — Да пратим всичко по дяволите и да бягаме от града, без да извръщаме очи назад.“
На сутринта нещата не изглеждаха чак толкова страшни. Когато отидох да приготвя закуска на Тати, Резо вече седеше на верандата, преметнал крак върху крак, и се оглеждаше настрани, сякаш нищо не се бе случило. Първата ми мисъл беше да се хвърля на врата му, но Толя се въртеше наоколо, после се появи Тати и изобщо нямаше никаква възможност да останем насаме. Радваше ме само едно: че още никой не знае за неочакваната смърт на Чумата. Сутринта мислите на всички бяха лениви и абсолютно безопасни за нас.