Възползвайки се от това, че Тати беше в добро настроение, аз го помолих да ми разреши да си почина във ваканционното селище. Тати даде благословията си и след един час ние с Резо излязохме с колата през вратата на гаража. Много ми се искаше да се преместя на коленете му, да го прегърна силно и да се притисна към гърдите му, но това щеше да изглежда толкова сантиментално и глупаво, че тази мисъл веднага уби цялото ми желание.
— Къде? — попита Резо, гледайки ме с необяснимо съжаление.
— На вилата на Скобелев. Трябва да се отървем от оръжията, за да не може никой да ги свърже с убийствата.
Резо кимна в знак на съгласие, а по пътя аз неведнъж съжалих, че той имаше способността да мисли само за онова, което беше пред очите му. Сега пред очите му имаше шосе и той мислеше за него. За камиона, който се влачеше от лявата страна на пътя и пречеше на движението, за запорожеца, от чийто прозорец се показваше симпатичната муцуна на една овчарка… и за нищо друго. А все пак аз седях до него! Резо обърна глава, погледна към мен и се усмихна.
— Ще избягаме ли? — попитах с надежда.
Той поклати глава:
— Всъщност мисля, че от Тати не може да се избяга, в смисъл че ако той научи кой е убил Чумата, ще ми бъде доста трудно да намеря някъде скришно място. Може би ще извадим късмет. Ти си свободен човек и няма защо да живееш в дома му.
— А ти? — сепнах се.
— Какво аз?
— Ти ще напуснеш ли Тати?
— Виждаш ли — почеса се зад ухото, — в такава работа като моята има някои недостатъци. Никой не може просто да вземе и да си отиде. Плащат ни добре, но начинът на уволнение е изумително гнусен…
— Понякога охранителната фирма фалира — намръщих се аз. — И момчетата като теб остават без работа.
Този разговор ме накара да се върна към първоначалния си замисъл.
Не се задържахме задълго във вилата. Събрахме оръжието в една торба и я потопихме в близкото блато. Сега, дори и да го намереха, щеше да е доста трудно да го свържат със Скобелев.
След като свършихме тази работа, ние отидохме във ваканционното селище, обядвахме и дори малко се поразходихме из горичката. Въпреки хубавото време, природата не ни привличаше кой знае колко, а насаме в бунгалото ни беше много по-интересно.
Някъде около часа за вечеря аз вече твърдо знаех, че целият ми предишен живот е минал напразно. Каква глупачка съм била и колко време съм изгубила за глупости! Можех да забележа Резо още при първото си посещение при Тати. И защо не? Човек трябва да се вглежда в хората много внимателно.
Не ни се вечеряше, но както и да го въртяхме, вече трябваше да се връщаме. Аз се натъжих, а Резо ме погали по рамото и заяви:
— По-добре е да се правим, че нищо не е станало. Имам предвид Чумата и прочее. В края на краищата ти изобщо нямаш нищо общо с това, а аз съм всичко на всичко твоят охранител и останалото много слабо ме интересува. Ако ни провърви, ще се измъкнем.
— Ами ако не ни провърви?
— Тогава ще трябва да бягаме. Но нали вече ти казах, че това не е много добра идея, защото ще се наложи да бягаме далеч.
— И какво от това? На света има много места, където никой не ни познава.
— И аз мисля така. Затова ти не трябва да се тревожиш.
— Че кой се тревожи? — отвърнах намусено.
Качихме се на верандата и аз веднага разбрах, че нещо не е наред. Срещу нас вървяха Толя и Максим. Толик се закова пред Резо, а Максим го заобиколи отстрани и му каза спокойно, дори дружелюбно:
— Резо, дай ютията и седни тук. — Посочи с глава креслото и се обърна към мен: — А ти върви при Тати.
Най-забавното беше, че никой не се досети да ме претърси, дори не ми взеха чантата, а в нея впрочем беше пистолетът на Скобелев. Аз изплашено се порових в мислите на момчетата. Изобщо не ставаше дума за Резо, а за мен. Те още не знаеха за убийството на Чумата, поне що се отнасяше до тия двамата. Не виждах повод за паника и затова влязох спокойно в кабинета на Тати.
И видях Доктора. Седеше сгърбен във фотьойла и криеше очите си. По дяволите, ама че изненада! Хубавото беше, че освен Толя и Максим, в къщата нямаше друга охрана, а това вдъхваше определени надежди.