— Здрасти, Докторе! — въздъхнах аз, защото вече нямаше никакъв смисъл да се преструвам. Той нищо не ми отговори, пък и нямаше нужда.
Тати стоеше до прозореца. Обърна се и ме възнагради с такъв поглед, че ми се прииска да приседна и изобщо да се смаля. Погледът му никак не ми хареса и аз, кой знае защо, не успях да си внуша, че това е добър знак. А пък мислите на Тати съвсем не ми харесваха.
— Странни неща разказва твоят Леонид Андреевич — каза Тати и поклати глава.
— Той е смахнат — свих рамене аз. — Непрекъснато се занимава с лудньовци, така че и той самият е на една крачка от полудяването.
— Може би… въпреки че май ще излезе прав. Аз вече цял месец си блъскам главата над това що за чудеса стават наоколо. Още не съм изрекъл и дума, а за моите планове вече знаят там, където не трябва. Много хора пострадаха невинни заради това.
— За невинните не сте прав — казах с насмешка и седнах срещу Доктора, макар че никой не ми бе предложил да седна.
— Е, с Резо нещата са ясни — младост! — въздъхна Тати и продължи да ме разглежда. — А всичко останало беше хитро измислено, няма що.
В момента Тати слабо ме интересуваше и затова наблюдавах Доктора. Той се мръщеше и разглеждаше пода.
— Докторе, ти си тъпанар — начумерих се аз. — Да не мислиш, че той ще ти разреши да ме отведеш оттук? Как ли пък не! Тати е умен и няма да рискува. Мен просто ще ме застреля. И теб най-вероятно — също. И ти няма да идваш при мен в болничната стая, да ми държиш ръката и кротко да разговаряме. И още нещо, Докторе: ние бяхме приятели и никога не сме били любовници. Дори и да беше нормален мъж, все едно — пак нищо нямаше да се промени. Ти ми беше приятел, брат, но никога — любим… Ти си глупак, Докторе, глупак и кучи син.
— Може би… повярвах ти, зарязах всичко и тръгнах с теб, когато ме повика, а ти се забърка с някакъв… Господи, колко глупаво е това! Дори не бих си и помислил…
— И аз не бих, но стават такива неща. Нашите препирни не са интересни на Тати, но ето какво искам да кажа: ти ме предаде не защото спасяваше човечеството от уродите, а защото предпочетох друг пред теб. Това е ревност, Докторе, обида и оскърбено самолюбие. И нищо повече.
„Отдръпни се от Тати и стой по-далеч от Доктора“, възникна изведнъж една мисъл в мозъка ми. Дявол знае защо си помислих това, но се обърнах към Тати и попитах:
— Може ли да пийна малко вода?
Той кимна и аз направих две крачки към малката масичка, на която имаше бутилка с минерална вода и чаша.
Не бях успяла да изпия и една глътка, когато вратата се отвори и влезе Резо. Съсредоточен и спокоен, както винаги, той държеше в ръката си пистолет. Щом го видя, Тати поклати глава.
— Не се занасяй — каза му с искрено съчувствие, въздъхна и добави: — Не съм очаквал от теб…
Резо видимо се умърлуши.
— Нали не би стрелял в мен? — подсмихна се Тати и беше уверен, че той не би го направил, но грешеше. Резо също въздъхна.
— Всъщност искам да се споразумеем. Вас бих могъл да ви затворя в килера, не го казвам, за да ви обидя, а пък ние ще заминем.
— Глупости, Резо! Къде ще идеш с нея? Ти си добро момче, а тя е луда. Просто луда и нищо повече. Дори кучето не хапе стопанина си, а тя… В нея няма нито благодарност, нито любов, нищо…
Тези думи не ми харесаха, нямаше защо да пълнят с дивотии главата на моето момче, вдигнах чантата си от пода и извадих пистолета.
— Ще решим ли нещо днес? — попитах Тати.
— Тя не може да стреля — намеси се Доктора.
— Не се тревожи, от такова разстояние няма да пропусна. Бихме искали да си отидем. Честно. Няма да ни видите повече.
— Резо — каза Тати, без да ме удостои с внимание.
И в този момент аз най-сетне схванах, че той просто печелеше време.
— По дяволите, тази гадина е извикала момчетата! Сигурно ще се появят всяка минута.
— Не й вярвай, Резо — намръщи се Тати и направи крачка, абсолютно забравил, че неговите мисли не са тайна за мен. Той направи крачка, а аз стрелях.
Тати странно се изопна и сякаш се изненада, тъй като не можеше да повярва на това, което се случваше. Залитна към мен и изведнъж рухна върху килима. Аз потръпнах и отстъпих назад, а в този момент нещо падна зад гърба ми. Обърнах се и видях Доктора, който лежеше до фотьойла. Резо стоеше и го гледаше.
— Какво направи? — извиках.
— Фраснах го по главата. Нека си почине малко. Само неприятности създава.