Резо старателно избърса пистолета си и го сложи в ръката на Тати. Избърса и оръжието, с което стрелях аз, и го сложи в дланта на Доктора. Погледна и каза:
— Става.
— Кого искаш да излъжеш? — учудих се.
— Не зная. Да се махаме оттук.
Не успяхме да стигнем далеч. Едва смогнахме да влезем в гаража, когато до вратата спря кола: огромен форд с четири врати, от който излязоха четири момчета и тръгнаха към портичката.
„Няма да успеем!“, помисли си Резо, а на мен каза:
— Давай към градината! Скрий се там, ако стане нещо, мини през съседния участък — ти можеш да се провреш.
Разбира се, аз щях да се провра, но Резо едва ли би могъл. Друг изход, освен портичката, нямахме, а сега там бяха момчетата.
Резо леко ме побутна в гърба, а сам влезе в къщата. Реших да не изкушавам съдбата, промъкнах се между прътите в градината на съседите и залегнах в тревата. Но не се наложи да чакам дълго, защото в къщата започна стрелба, а аз, забравила за мъдрата поговорка: „Стой по-ниско от тревата и по-тихо от водата“, хукнах към верандата. Естествено от мен нямаше никаква полза, а по-скоро вреда, но днес добрите идеи не бяха силата ми.
Нямах представа какво щях да правя в къщата, а и в този момент на верандата се появи Резо. Сам и с автомат в ръце. Втурнах се към него с всички сили.
— Според мен не постъпих много честно — въздъхна Резо, имайки предвид момчетата на Тати. — Но страшно ми се искаше да те видя поне още веднъж.
Момчетата влезли в къщата, сигурни, че тук не ги очаква нищо страшно, и откосът от автомата ги заварил неподготвени. Надникнах в кухнята: Толя лежеше с пробита глава в килера, а до него беше Максим.
— Тръгваме ли? — попитах.
— Разбира се. Ако нямаш други планове.
— Да вървят по дяволите всички планове!
Насочихме се към изхода и изведнъж ме полазиха тръпки. Не го виждах, но го усещах. Не знаех как бе успял да се свести толкова бързо, ала в този момент Доктора стоеше на вратата и се целеше в Резо, а аз с ужас разбрах, че няма да успея да направя нищо… Можех да извикам или може би да изблъскам Резо, но това нямаше да го спаси.
Направих крачка напред, заставайки между него и вратата, изстрелът изтрещя заедно с моята крачка и нещо ме подхвърли върху гърдите на Резо, метна ме с такава чудовищна сила, че в първия момент не изпитах нищо — освен почуда. Резо ме подхвана с лявата си ръка и стреля, Доктора падна в коридора и аз спрях да го чувам, а след това изобщо чуждите мисли престанаха да ме интересуват, защото страшната болка в гърдите пресече дъха ми и ме лиши от разсъдък. Резо захвърли автомата и изплашено се вкопчи с двете си ръце в мен, без да осъзнава какво върши.
— Почакай — изрече той възможно най-нелепата фраза.
— Моля те…
Положи ме на пода, грабна една кърпа от стола и я мушна под блузата ми, обхванат от треска и стиснал зъби от отчаяние.
„Господи, колко е глупаво! — помислих си аз, гледайки го в очите. — Господи, моля те, прости ми…“
Резо стисна ръката ми, аз се изплаших, опитах се да се надигна и не успях, а той ми помогна, като мушна длан под главата ми, и аз казах:
— Върви! После ще извикаш „Бърза помощ“. Чули са изстрелите… ще дойдат тук. — Езикът ми не можеше да се превърта, нещо изклокочи в гърдите ми, а аз завих от отчаяние, защото разбрах, че той никъде няма да отиде. — Моля те… — простенах с последни сили. — Върви, глупако, не искам да те убият.
— Мълчи, не трябва да говориш. — Той извади мобилния телефон от джоба си и започна да звъни на „Бърза помощ“, а аз исках да му извикам: „Върви по дяволите!“, но вместо вик, от гърлото ми излезе хриптене и почувствах в устата си вкуса на кръв. Кръвта беше върху дланта на Резо, аз стиснах ръката му и затворих очи.
„В локва от собствената си кръв, миг преди смъртта, аз осъзнавам смисъла на живота. Абсолютно лайно…“
Вероятно разговарях с някого. Нямах тяло, но някой ми задаваше въпроси, а аз отговарях. Дълго разказвах нещо. Сигурно бях умряла, какво друго? Ами всички тези разговори… Кой знае, може би така трябваше да бъде?
А след това изведнъж разбрах, че имам очи — и ги отворих. Ярката дневна светлина ме удари като с юмрук. Притворих клепачи, но не се сдържах и тутакси се опитах да се огледам. Нямаше никакво съмнение: бях жива и бях в болницата.
Една медицинска сестра се приближи, наведе се до самото ми лице и отчетливо ме попита:
— Чувате ли ме?
Аз като че ли кимнах. Тя се усмихна и си помисли: „Яко момиче. Сега вече няма начин да не оцелее.“ Разбрах учудването й, когато научих от колко време съм тук. Самата аз едва не подсвирнах, в смисъл че ми се искаше, но още нямах сили за това.